напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXI. В спалнята на палата


Една вечер Елена влезна в спалнята твърде опечалена при Чоки, с просълзени очи.

— Какво има, моя хурио? Защо са тия сълзи? — попита я Чоки, като я целуна.

— Ти искаш да убиеш брата ми!

— Аз? — извика слисан ханът.

— Патриархът е най-големия му враг и ти си го направил най-голям приятел.

— Те! отде знаеш това?

— Не видя ли всеки ден, че ти дохожда да прави козни против брата ми? Чоки се навъси.

— Съпругата на един мюсюлманин не трябва да привиква да вижда и да следи мъжете какво правят. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк, че тебе те е надул брат ти.

— Брат ми? — извика сърдито Елена. — Ти говориш така за брата ми, който ти отвори вратата на Търново?

Чоки я погледна знаменателно, па каза ниско, с лукаво намерение да прочете в лицето й:

— Кажи си, Елено, брат ти иска да стане цар?

— Лъжа! Кой ти пошъпва това? Патриархът? Ако желаеше брат ми да седне на престола, той би сторил това, когато цяло Търново го молеше да воюва с тебе. Но той не стори това, а повика зетя си в Търново и си спечели тайните омрази на всички, и на патриарха.

— Не сърди се, глупава гявурко, аз се шегувам. Светослав е бил и си остая мой стълб. Та той е почти цар, наравно с мене... Истина, че аз тука се усещам малко като в небрано лозе... Но не се е по-добре усещал и Смилец, и Георги Тертер, и преди него дето бяха... Тия българи са овчици, но по-непостоянниот вятъра и само здрав юмрук който има, той ги държи... Този калугерин ми се вижда много лукав старец, болярите само треперят пред мене, но не треперят за мене, а за имотите си и чиновете си. Народът се поотпусна и взе да си гледа работата и да се весели по хората, но съм уверен, че още повече ще се весели, ако ми видеше главата набучена на някоя стена на Царевецката крепост. Като се разделих от войската си, най-много исках твоята воля да изпълня, па и Светославовия съвет да послушам. Търново е мирно сега, черквите бият по празници, гайдите пищят по сватбите, но човек трябва да се пази от тихата вода.

— Докато е брат ми тук, ти да се не боиш...

— Знам, знам, гълъбице...

— Обещай ми, че няма да приемаш патриарха — каза тя, като обхвана врата му нежно.

Чоки каза недоволен:

— Ето, обичам жените, когато се веселят и пеят и когато си скубят косите една друга или когато, седнали на коляното ми, със сладки приказки и милувки разпръсват царските ми грижи... Но не обичам жените, когато се месят в държавните работи. Ей богу, грозни стават...

— Това може да правят само гюрджийките и еврейките в харема ти, а аз съм царска дъщеря.

— Царска или овчарска — жена си все. Вашия разум дотам не стига... Но защо да се препираме напразно? Нощта е настала и аз съм сънен като бозайниче дете.

Като разпасваше сабята си да си легне, той мислеше:

„Женските прегръдки не са достатъчни да дадат мирен сън на един цар: потребно е да се обляга още и на десет хиляди копия...“

Чоки се преструваше пред жена си, когато думаше, че вярва сляпо в братовата й преданост. Той се уповаваше на него и се боеше от него. От няколкото интригантски Иоакимови загатвания, нарочно смътни и неопределени, както и от излишната за един човек като деспота безкористност, той бе хванал да се усъмнява в него. Даже когато одеве говореше на жена си, шеговито уж, че Светослав иска да стане цар, той забележи една внезапна червенина по лицето й. Защо беше тая червенина? Знаеше ли нещо жена му? Светослав и Фросина й идеха тъй често на гости... Или това бе невинно вълнение, причинено от неочакваността на въпроса?

Сам Светослав бе му обяснил своето поведение с това, че се боеше от явната враждебност на повечето боляри; те не биха потърпели да го видят, че се стреми към трона, а и да възлезеше на него, той би се намирал в постоянна опасност от изненади н измени. Той бе предпочел прочее да помогне на Чоки, който вдъхваше спасителен страх на всички боляри, и при него да се радва безбедно на част от царска власт, нежели да я има цяла и да я изгуби един ден заедно с главата си. Чоки бе се успокоил от тия уважителни съображения Светославови; но Иоаким, както казахме, дойде да хвърли в душата му смътни безпокойствия...

Чоки тая нощ много мисли. И когато Елена, отпуснала от леглото гола ръка, спеше дълбоко, той взема едно бързо г енергично решение: да повика назад войската си и за тая цел още утре да говори с Азатин бея.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух