напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXII. Кумирът разклатен


Времето беше се оправило през края на декемврия. Слънцето светеше студено, но весело от безоблачното небе пад снежните покриви на Търново; из комините се дигаше на стълбове дим и се губеше в тихия и здрав зимен въздух.

Животът в града бе дошел в нормалното си състояние. Гражданите се бяха свикнали с новото положение к както други път, деляха времето си на дневните занятия, на празнота, на черкуване и на клюки. Лекомисленият търновски народ, обръгнал вече на политически трусове и промени, примири се и с тая и пак заживя обикновения живот.

Промяна ставаше само в отношенията им към Светослава. Ако силата му бе голяма, обаянието му падаше. Като си запазиха живота и имота от завоевателите, търновци не прощаваха на Светослава, че падна в очите им. Народът инстинктивно жадуваше да се кланя на някой кумир, да сбере надеждите си в едно силно лице, да вярва в някого и остана горчиво разочарован. Той бе доволен за себе си, но се възмущаваше за Светослава. Неговата преданост на Чоки, неговото високо положение в двореца, неговото спокойно делене с татарите почестите и облагите на властта заменяха прежното чувство на благодарност със скрита ненавист и даже с презрение.

Светослав виждаше, чувствуваше тая атмосфера от враждебност, която го окръжаваше, и я търпеше геройски. Омразата бе минала и въз жена му, „гъркинята“, както недоброжелателно я наричаха.

Освен посветените в плана му боляри, народът не знаеше нищо, той не подозираше тайната, пазена тъй строго.

Еднаж, като Фросина бе излязла от двореца, дето бе ходила на гости у Елена, тълпата се набра пред колесницата й дотолкова, щото возачът се принуди да спре конете.

— Хей, Фросино, вкусно ли беше сладкото на хайката? — извика някой си с презрително изсмиване.

— Изплете си наш Светослав кошницата, па излъга и бога, и народа — каза друг.

Возачът напразно се силеше да кара.

— Пуснете колата! — каза Фросина.

— А, нашата „царица“ умее да заповядва! — изкиска се един стар технитар. — Ей, много Търново ги е плюло такива мазни царици!

Фросина пламна от гняв, но гласът й се задави в гърлото. Грубостта на подигравката беше нетърпима.

Тя блъсна возача по гърба и извика:

— Карай!

Колесницата си проби път и отмина.

Тълпата ругаеше против Фросина.

Тя влезе в къщи разплакала.

Светослав я видя слисан.

— Какво? Някой те обиди?

Тя му разказа плачешком случката.

Той я изслуша спокоен и каза:

— Това е добро... А тия сълзи стократно ще бъдат отплатени.

След малко излезе.

Той отиваше при сестра си, защото тя го викаше чрез Фросина.

Част от същата тълпа го пресрещна при Царев друм. Между другите, той съгледа там и гърбавия Ивайла, с когото се познаваше, и го поздрави.

— Кой е тоя бе? — попита боляринът тълпата, като сочеше княза.

— Светослав.

— Кой? Тертеровия син? Аз го знаех бял, сега има татарски цвят — отвърна язвително Ивайло.

Светослав усети остра болка от тая отровна стрела. Гордостта му се възмути и той едвам се удържа да се не спусне с гол меч против гърбавия жесток шегобиец.

Той отмина почервенял от гняв.

— О тълпа, тълпа! Сляпа си като балван, буйна си като мътна Янтра, и ти си права... Но аз ще те накарам утре да паднеш пред мене в калта, с която днес ме цапаш — бъблеше си той, като влазяше в Царевец.

Сутринта снегът запада на големи парцали въз Търново и околните височини. Сводовете на църквите и кулите на Трапезица се дигаха в бялото небе, премрежени от валящия сняг. Само поясът на Янтра се тъмнееше в дълбоките завои на долът й, под високите сиви скали. Картината беше пълна с тъга и сиротност, животът на столицата сякаш бе замрял под тоя мълчалив сняг, който се сипеше от мълчаливото и невидимо небе.

Чок“ гледаше из прозореца си замислен въз тая бяла панорама.

Влезе Светослав.

Чоки се обърна към него:

— Деспоте, виках те да те питам, какво се случи вчера с жена ти? Аз видях оттука много народ, че се валяше около нея и гаче ли я хулеше. Аз щях да пратя стражата да ги разгони.

— Господарю, вярно си отгатнал: тълпата хулеше жена ми.

— Това беше за твоята преданост към мене?

— Твое величество, търновската тълпа е раздразнена против мене и ти сам каза защо.

— Вика се, ръмжи и против мене?

— Да, за жалост.

Ханът се начумери.

— Тия търновци против кого не са роптали? Кой им е угодил? От какво се оплакват? Имахте и царе от своя род — не ги търпяха. Баща ти напуснаха, Смилеца изпъдиха... Само че аз не съм Смилец.

И той заходи замислен из стаята.

Той прибави:

— Това нямаше напред... От няколко време само...

— Откогато патриархът хвана да интригува — продума Светослав. После каза живо:

— Господарю, аз мисля, че не е зле да повикаме войската. Нейното присъствие тука ще укроти духовете.

— Това и реших да направя, шуренце, бъди спокоен.

Светослав вътрешно потръпна. Но той запази спокойствието на лицето си.

— И мъдро ще бъде.

— Одобряваш и ти?

— Твоята прозорливост е решила онова, което аз сам идех да ти предложа. Светослав стана.

— Имаш ли нещо още да ми заповядаш?

— Нищо, драгий деспоте. Поздрави от мене деспотицата. Нека се не тревожи от лаевете на кучетата. Когато много хванат да беснеят, ще им строшим главите.

Светослав се спря при вратата.

— Колко войска имаме отвъд Дунава?

— Седем хиляди души заедно с Дигилханските.

— Кога смяташ да пристигнат?

— О, до един месец, ако се съберат навреме... Азатин обаче се съмнява...

— Тогава да се не бавим.

— Тогава ще се пръждоса и оня... — каза Чоки.

— Кой?

Ханът разбираше Радоила. Той никога не му правеше чест да го нарича с името му.

— Да, чу ли? — подзе ханът живо. — Той щял да се поразява в гръцката земя.

— Дай боже. Отде чу?

— На Азатин бея му разправял някой си гявурин, когото обрали някъде.

— Това е много добре — каза Светослав.

— Нека се пилеят при гърците, Андроник да се разправя с тях... Да, ти чу ли за севастократора1 Радослава? Бил на Андроникова служба. Този грък Андроник не ми се харесва, макар и да падаме роднина2. Нека аллахът ми дава здраве и живот, напролет ще пошетам из неговото царство. Първата област, която му отнема, ще подаря на тебе.

— Благодаря, твое величество, но с условно оттук да я управлявам. Мразя да гледам гърците и Търново ми се харесва.

— И имаш право да ги мразиш. Те държат баща ти затворен... Защо не се потрудиш да го освободиш чрез откуп?

И Чоки гледаше внимателно Светослава.

— Да го освободя?

— Да.

— И къде да го туря? — попита Светослав с един странен вид.

— Как де? Доведи го в Търново.

— В Търново?

— Защо не?

— Твое величество, ти ме караш да работя против тебе? — попита Светослав учудено.

— Че защо?

— Баща ми, ако беше тука, ще пожелае да си вземе трона.

— А, това ще видим! — каза Чоки надменно.

— Баща ми тука — това ще каже да си създадеш излишни безпокойства, това ще каже да запалиш раздорите в царството. Ние едвам им видяхме края.

— Но ти как тъй говориш? Ти си негов син! — каза ханът укорително.

— Защото съм негов син, затова не желая да го видя в Търново. Първо: обичам мирът в държавата, второ: обичам баща си.

Чоки се усмихна саркастически.

— Обичащ го и затова желаеш да бъде пленник у гърците?

— Баща ми Георги Тертер — в Търново, трябва да вземе престола, сиреч ние да му отстъпим властта... което е невъзможно, или...

Светослав се спря.

— Или? — попита Чоки.

— Или да си изгуби главата... което е много лесно.

— Ето, тука си прав. Нека си стои тогава там...

— Само един господар може да държи България в покорство и тя да го търпи: Чоки!

— Тъй, вие имахте българи господари и не харесаха.

— Затова ги и не заслужаваме. Тебе те изпрати провидението да ни спасиш от ежби и крамоли. И понеже съм християнин, аз благославям това провидение.

— Вие наричате това нещо провидение, ние го наричаме аллах. И аллах беше много милостив към мене... И аз закъснях да му засвидетелствувам благодарността си. Но сега земята е покрита със сняг и замръзнала. Щом тя се стопли, тука ще издигна молитвен дом на аллаха н от високото минаре муезинът ще разгласява славата му по четирите краища на света.

Чоки се изправи на прозореца и гледаше снега. Виделината му се отразяваше на тъмнокожото, диво лице на Чоки, оживено сега от дивни мисли за бъдещето. Изражение от вътрешно задоволство осветляваше цялата му физиономия и смекчаваше суровостта на хищния му и горд поглед. Тая беседа го остави доволен. Светославовата реч бе напоена с искреност и сърдечна преданост. С отварянето дума за освобождението на баща му Чоки му бе хвърлил въдица. Но той получи отговор, който трябваше Светослав да му даде, и се успокои.

А Светослав му говори твърде искрено и логично, като изложи опасенията си от едно случайно дохождане на пленения цар в Търново. Само едно имаше — Светослав се не боеше за Чоки, чието близко изчезване от сцената бе решено, а за себе си. Той не работеше за баща си, а за себе си. Синовната любов отстъпваше на заден план пред честолюбивите му кроежи и доброто на царството. Георги Тертер беше пленник и трябваше да остане пленник дотогава, докогато свободата му нямаше да вреди Светославу...

 


1 Тая гръцка титла се даваше на братът на царя или на зетя му. Най-високата титла подир царската беше деспот, след която идеше севастократор. Поменатите в тоя роман гръцки титли бяха свързани с високи военни и административни звания. Така протостратор се наричаше военачалникът, алагатор — началника на конница, кастрофилак — началника на крепостния гарнизон, веллкий примикюр — също военачалник и придворен сановник; протовестиарий — най-горен дворцов сановник; протосеваст — върховен съдия; протоколист — нещо като шамбелан; великий логотет — държавен канцлер и министър на финансите; епикарний — началник на виночерпците; протоспатарий — началник на дворцовата стража или един военен отред и пр.; кефалия или бан — областен управител. Технитари се наричаха занаятчиите, отроци — болярските селяни; ватахи — съдебно-административни чиновници и пр.горе

2 Чоки се родееше с Андроника чрез баща си, който бе водил Андроникова дъщеря. Сам Чоки бе роден от татарката Алака (Пахимер).горе

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух