напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXVI. Бяг


Навън снежеше.

Нощта бе напреднала.

Двамата бежанци тръгнаха нагоре по стръмната улица, отминаха каменните болярски къщи и излязоха на открито, невидени от никого.

Те бързо заслазяха по посока на Марно поле — Радоил бързаше да го минат, за да влязат в Устето и да нощуват в едно близко село, дето си имаше надеждно прибежище.

Но когато наближаваха Устето и вървяха близо до Янтра, тихо, от кулата на ръта, която пазеше входа в теснината, излязоха петима татарски войници и извикаха на Радоила да спре, и заслазяха по стръмнината.

Радоил не предполагаше, че в тоя нощен час и в тоя сняг ще бъде забележен от нехайните обикновено обитатели на кулата.

Мигновено му хрумна, че се повтаря пак случката при татарския стан, която го лиши от Славка. Той сега я стисна здраво с желязната си ръка и двамата припнаха бързо, като кошути, към ближната гора, в подножието на ръта, е която изчезнаха.

Татарите току-що се спуснаха долу, и видяха, че те се изгубиха в гората.

Те не посмяха по тоя час да ги дирят в нея. Пуснаха само там напосока двайсетина стрели, па се повърнаха в кулата.

Те си обясниха, че това са някои разбойници, с които не беше благоразумно да се разправят...

Половина час след излазянето Радоилово и Славкино от Светославови, князът се върна и научи, че Темир излязъл с воеводата.

— Това е ужасно! — извика той.

И като съобрази, че Радоил не е можал да хване друга посока освен полето, дето щеше да пътува по-безопасно за онова село, взе Богора и оръженосците и двамата слуги и тръгна по бежанците. Опитното око Светославово забележи в нощната виделина тия дири в ровкия сняг още от портата. И потерята тръгна към Марно поле.

Светослав беше отчаян, той беше бесен. Той си не прощаваше тая грешка, която щеше да бъде опропастителна за него и за делото му. Като губеше Радоила, сиреч силната му и ратоборна шайка, той, с изчезването и на Славка из харема чрез негово посредство, се излагаше на ужасния гняв на Чоки и му отваряше очите...

Той притреперваше при мисълта, че той, деспот, първия велможа на царството след Чоки, тичаше сега, в тая снежна зимна нощ, по кърищата в пущинаците, изпълнен с унизителен страх...

Н той бързаше из ровкия сняг...

Пристигнаха до кулата.

Татарските войници излязоха пак и извикаха нощните пътници.

Светослав ги възчака.

— Кой сте вие? — попитаха те.

— Деспот Светослав! — отговори князът натъртено.

В дрезгавината татарите познаха силния деспот и му се поклониха с раболепие.

— Не минуваха ли оттука двама души?

Татарнте му обадиха и посочиха гората, дето бяха влезли нощните скитници. Светослав бързо се запъти към гората.

Последваха го и татарите.

— Нямам нужда от вас, върнете се! — заповеда им той.

Татарите се покориха н се повърнаха в кулата.

— Трябва да се претърси тая гора, преди да идем напред — каза Светослав.

Оръженосците и слугите се пръснаха под тъмния покрив на голите засипани със сняг клони, цапайки из снега, който затрудняваше всяка тяхна стъпка. Светослав и той диреше.

Скоро двамата оръженосци забележиха до едни дънер, че нещо шаваше.

— Тука има хора — извикаха те на княза.

— Двама души — допълниха те.

Светослав бързо се затече към показаното място.

— Те са!—извикаха и слугите, като приближаваха от друга страна.

Действително, Светослав се намираше в присъствието па Радоила и Славка.

Славка го позна.

— Скоро! Умира! — извика тя уплашено,

Радоил лежеше на снега. Около му се чернееше кръв.

— Княже, ти ли си?—изпъшка той страдалчески.

— Де си ударен? — попита Светослав.

— В хълбока — простена разбойникът.

— Стрелата извадихме — каза плачуща Славка.

Светослав се обърна към своите хора:

— Вие петима ще носите Радоила до къщи; ти, Славке, ела с мене.

Князовите хора понесоха тогава воеводата на ръцете си и излязоха из гората.

Светослав държеше Славка за ръка.

И всичките полека се запътиха през снежното Марно поле за столицата.

Снегът пак заваля още по-силно.

Донесоха Радоила у Светославови и го туриха на легло в стаичката, дето и друг път бе се крил.

Раната излезе не опасна: кръвоизлиянието бе причина да падне в изнемощение воеводата. Изкусният в лекуване Радоилов другар, Страхил, обяви, че Радоил ще се вдигне на крака след една неделя.

Славка бе повърната в палата благополучно на другия ден вечерта. Но Светослав не й допусна вече нито баща й да я види, нито Радоил...

Той с радост виждаше, че ранения бързо оздравя и се съвзима.

На осмият ден вече Радоил стана. Силната му природа бързо преодоля над болестта.

Още три дни — и Радоил обходи момчетата си, облечен като кумански търговец.

Остаяха още пет дена до уречения ден, в който щеше да бъде нападнат Царевец.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух