напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXXIV. Пир


Пирът се бе захванал, когато Светослав пристигна в двореца. Той се извини на хана чрез внезапното побеляване на жена си. Мястото му до хана обаче бе запазено и той седна на трапезата.

Пирът ставаше в широката трапезария на палата, дето по-рано видяхме Смилеца, че пирува с болярите.

Чоки седеше начело въз престола си с позлатени лев-Ски лапи. Два реда татарски велможи седяха пред него, при тях няколко български, и всеки на мястото, което му даваше чинът. Също, както беше дворцовия етикет при Смилеца.

Разликата между онова пиршество и сегашното беше, че тогава то се оживяваше от весели и свободни разговори, на които сам царят даваше повод, а сега всички бяха неми. Трябваше ханът да попита някого, за да отговори със страхопочитание.

Той повече се разговаряше тихо с деспота. Светослав се държеше при него свободно и с достойнство, като с равен на себе си.

— Как са работите? — попита Чоки.

— Всичко е в реда си, твое величество.

— Не е всичко: доде не уловим оня нехранимайко, не е всичко в реда си.

Чоки подразбираше Радоила.

Той продължи разсърден:

— Когато всичко мирува, само той пакости. До днес стотина мюсюлмани е погубил тоя звяр. И да кажеш, защото са мюсюлмани — не, нали служи и на нас? Все за тая му пуста Славка гинат хората ми... И какво яма от една жена, та се е толкова разбесувал? Няма ли други? Не давах ли му и там най-хубавата си робиня?

— Той е бясно куче — каза Светослав.

Чоки помисли.

— Най-после... поврага — да му върна жената, само да патаса.

— Не, господарю, това не бива — каза Светослав.

— Защо?

— Казах ти: ще покажеш слабост. Ще помислят, че си се уплашил от него. А ние държим в покорство тоя народ не чрез силата, а чрез страхът от твоето могущество.

Чоки климна утвърдително.

— Това е право. После... и аз привикнах с тая гявурка. Истина, тя все тъгува за оногова...

Виното се разливаше обилно и лицата ставаха пияни. Защото у татарите, някога познати по своята груба мюсюлманска въздържаност и прости нрави, войните, грабежите, съприкосновението с покварените християнски народи бяха внесли елементи на нравствена развала и разпуснатост.

Чоки също беше пиян.

Той бе наследил бащината си страст през старини към излишно употребление на вино. Като у Ногая, и у него това извикваше жажда за кървави зрелища.

Но сега той се намираше в по-невинно разположение.

Чоки пи, избърса си малките черни мустаци, па подзе:

— Ти се забави одеве и затова не знаеш приятната новина, която получихме.

— Какво? — попита Светослав.

— Дойде ни известие, че хилядо мои конници са пристигнали при малки Никопол. Алайбег ги изпратил бързо. Другата войска остала малко по-назад. Вика се, утре вечер ще бъдат тука конниците.

Тръпки минаха по Светославовото лице.

— Вече ще можем да бъдем спокойни — каза Чоки,— а то от няколко време се усещам тука като в небрано лозе...

— Напразно. Смилецовите привърженици са безсилни, а главните боляри са наши... На нашите боляри давай, и ги имат.

— Ти пари, а аз служби. Моите татари се чумерят... Но няма как, трябва да ги придобря. Защо не дойде Балдю?

— И той, и другите, те не могат да ядат блажно — нали е постен ден сега? Те ти се и извиниха...

Чоки извика към слугите:

— Свирачът!

След малко време влезе отляво един възрастен мюсюлманин със зелена гъжва, в сини сукнени шалвари, обточени със сърма, със саз в ръка. По носията и по лицето, което нямаше татарска чернота, а беше доста бяло и длъгнесто, познаваше се, че не е татарин. Той беше турчин от Мала Азия, на служба при Чоки, в качество на придворен музикантин.

Веднага турчинът засвири със сазът.

Зачуха се тънки, мелодични звукове, пълни с тайнствена тъга и сладострастна умора. Те се лееха плавни н сребристи, издигаха се нежно, понижаваха се сладостно, сипеха се на кристални рулади, та пак да се издигнат с чаровна руйност. Това бяха въздишки на любов, кликове на ранено сърце, молебни позиви и сълзи, повелителни на жаждуща любовни прегръдки душа.

Събранието слушаше омаяно. Чоки, зяпнал във възторжен захлас, гълташе кристалните звукове на мелодията.

„Защо се бавят? Какво се е случило? — мислеше си безпокойно князът. — Хлав не иде още. Дали Радоиловите другари не са успели още да се прехвърлят през стената? Или Темир на последния час се разколеба, измени или бега?“ И като се преструваше, че слуша свирача с внимание, той все поглеждаше към вратата.

А Хлав не идеше!

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух