напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXXV. Човешки мисли


Влезе Азатин и бързо отиде до Чоки.

— Що има, Азатине? — попита той началника на гарнизона.

— Радостна новина — каза Азатин; — двама от Радоиловите другари са хванати в плен и сега са в крепостта.

— Вай! — извика ханът.

— Донесоха едното в черга. Стражата го наранила лошо. И другият е ранен. Аз ги познавам: и двоицата бяха в нашия стан.

— Слава на аллаха! Паднаха ми двама от тия мръсни неверници. Но ти казваш, че са тежко ранени? Може да умрат тая нощ?

— Поне единият може да умре, той е сега в несвяст.

— Аман, аман! Не искам да умира ни едни. Искам да ми изплатят всичките дългове, свои и на другарите си.

— Тогава какво заповядваш?

Чоки помисли, като си бараше черната рядка брадица.

— Да ги качим на колове, да ни се похилят на двора. И лицето му се озари от зверско задоволство.

— Това е и моята молба, господарю. Човешкия ум още не е измислил мъки, достойни за тия злодейци,

— Тогава върви и направи.

Азатин тръгна.

— Чакай—спря го Чокн; — друго стори: нека ни посветят на двора. Виж, тъмно е там.

— Разбрах. Това е много по-весело.

И Азатин бързо излезе.

Чоки дойде при Светослава весел.

— Деспоте, двама Радоилови другари са наши пленници.

— Как? — извика поразен Светослав.

— Слава богу, и другите ще ни дойдат на ръка. —

Той му разказа какво е научил от Азатин бея.

— Що гледаш тъй втрещен? Ти като че не вярваш?

— Да няма някаква грешка тука?

— Няма грешка, деспоте: аз заръчах да ни ги покажат. Ти сам ще ги видиш н с двете си очи. Те и двамата били в лагера ни.

Светослав правеше неимоверни усилия да потули тревогата си. Той не знаеше как са хванати тия Радоилови другари и се боеше от зли последствия. Той каза:

— Тогава нека бъде прославен аллаха! И за да задуши вълнението си, като вдигна недопитата си чаша, прибави;

— Пия за здравето на моя славен господар!

И той я гаврътна. Но виното не минуваше в стиснатото му гърло. Той с голям труд успя да го погълне, едвам се удържа да го не изблюва.

— Не си майстор още, шуренце — каза му усмихнат Чоки.

— Мене ме побелява глава — каза князът, като се хвана за челото.

— Сега ще имаме едно ново развлечение и от него ще ти мине болката — каза ханът н отиде при други велможи.

Светослав си облегна челото до студеното стъкло на прозореца, като да го разхлади, но очите му жадно се извръщаха към вратата. Студен пот обливаше лицето му. Сърцето му се свиваше от тайни страдания за съдбата на Радоиловите другари. При тия страдания се прибавяха и грозните безпокойствия за изхода на делото. Терзанията му бяха неизразими. И той трябваше сега да се преструва, да се показва спокоен, трябваше да изглежда весел, за да не възбуди подозрение! Той чувствуваше, че няма човек, който да обладава такъв героизъм, какъвто се налагаше нему сега.

Но ханът му махна да дойде при един от прозорците, що гледаха към двора. При тях сега се бяха навалили всички татари и някаква червена светлина озаряваше злобно засмените им лица.

Светослав се приближи до хана и погледна към двора.

Косата му настръхна.

Той видя на двора, привързани на горните краища на два забити стълпове, двама человека, увити с катраневи толуми, и под всеки бе накладен голям огън.

Тия нещастници бяха Иван и Станко.

Пламъците се заувиваха около телата, гъстък, осветлен дим обгръщаше стълбовете. Иван и Станко се запалиха и горяха живи. Никакъв глас не изскачаше из устата им; само очите им се изпулваха или затварях?, под действието на адските страдания, мускулите на лицата им се свиваха в ужасни и грозни гърчове. Светослав в ужас замижа от това зрелище.

— А! Те ли са същите? — попита го усмихнато Чоки. — И аз ги познах...

Той извика да донесат вино. Взе своята чаша, а друга подаде князу:

— Пий, шуренце.

Светослав взе чашата.

— Живей, господарю!

И той пи.

Чоки го погледна особено.

— Светославе, жаля те. Деспот те направих, а деспотство нямаш. Заклевам се в аллаха и в неговия пророк Мохамеда: напролет ще ида в гръцкото царство и ще завладея за тебе едно княжество.

— Ти си много милостив, господарю.

— Деспоте, бледен си — каза Чоки, като забележи голямото пребледняване Светославово; — стреснаха те живите машали? Слаба душа има в твоето мъжко тяло... Иди, шуренце, си залей главата със студена вода.

Светослав, бледен като стена, мина пак край първия прозорец и погледна крадешком в нощта.

Дворът сега бе пълен с любопитни татари от ханската стража. Те гледаха машалите. Лицата им зловещо се хилеха под страшното сияние. Сегашната ханска стража състоеше пак от триста души татари, но пеши. Чоки бе още в началото заменил с тях конниците, защото липсваха помещения за толкова добитък. Но тези татари бяха ратоборни войници, сляпо предани, фанатици кръвожадни.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух