напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XXXVII. Царевец превзет


Додето произхождаха тия събития в двореца, станали в продължение на един час, който се стори Светославу дълъг като един век, извън Царевец станаха други работи.

Опълчението чакаше сгушено под стрехите на улицата, що извеждаше от Царев друм.

Нетърпението им растеше. Те тупаха с краката си земята, за да ги стоплят.

Минутите им се виждаха безкрайни.

На двата края на тази улица беше поставена стража, за да попречи на нощната градска стража, при случайното й появяване, да влезе в улицата, като я избие.

Воеводата на опълчението, Балдю, очакваше с нетърпение Радоила с шейсетте му юнаци. За да не привлече вниманието на стражата пред Великата порта, той нямаше да мине през Калимановия път, едничкият, който извеждаше от долньо Търново на Царев друм и Нов град, а щеше да заобиколи зад Трапезица и да мине Янтра по дървения мост, който отстоеше на значителна далечина от столицата. От това произлезе забавянето.

Най-после Радоил се появи с дружината си. Той потърси бързо Балдя и му пошушна:

— Ивана и Станка ги улови нощната стража. Банът потръпна при тая вест.

— Не безпокой се: те, както и да ги мъчат, няма да ни издадат.

И той му разправи накратко историята.

Внезапно в множеството произлезе шепот, то отваряше някому път.

Появи се Хлав запъхтян и отиде при вождовете.

— Готово — каза той.

— Всичко благополучно? — попита Балдю.

— Великата порта е в наши ръце и мостът е вдигнат. Пазачите избихме... Но падна Темир.

— Юнаци, напред! — извика Радоил.

— Победата е наша, момчета! — извика радостно Балдю.

Тия думи хвърлиха ентусиазъм в душите на ратниците.

Скоро излязоха на Царев друм. Оттам се видеха на палата всичките прозорци осветлени. Въздухът на двора бе също осветлен от червеникавата зара на живите машали.

Радоил и Балдю поведоха смело ратниците по спуснатия подвижен мост на Пресечен камък, между двете кули, сега глухи, минаха през първата порта, оставена отворена, минаха безпрепятствено и Великата порта, като някъде краката им стъпаха в татарски трупове, и се найдоха в оградата на Царевец.

Там опълченците, по условения знак, запалиха стиски сухо сено и ги увряха под ниските стрехи на първите здания. Те пламнаха. Тогава въздухът се процепи от страшния рев на това въоръжено множество, което с голи мечове се впусна напред из уличките, що водеха към палата.

В току-що разбудените по Азатиновата заповед татарски войници, при тоя пламък и при тия ревове, настана паника. Захвана се щуряне и бяг. Изненаданите татари не мислеха да се бранят, те гледаха само да се укрият. Но огънят и димът ги гонеха от къщята.Обезумели от ужас, забравили оръжие, те се увираха под стрехите, търсеха изход, но се наръгваха на мечове и копия. Някои се хвърляха за спасение от западната стена, която беше ниска отвътре, и се сгромолясваха в пропастта под нея. Българите с остървение сечеха де кого завърнеха. Смутнята и ужасът растеше. Кръвта се лееше. Диви ревове ехтяха. Ратниците напредваха нагоре и оттикваха татарската тълпа към стените на палатската заграда. Там татарите сега бяха се събрали в гъста колона, предвождани от Азатин бея. Българите се хвърляха като левове. Татарите тук мъжки се бориха, въодушевлявани от предводителя си. Стана кървава битка, но тя трая само четвърт час; татарите се пръснаха в бяг. Азатин бей се изгуби някъде.

В тоя миг вратата на оградата се отвори и Светослав се появи там с обнажен меч.

— Юнаци, вдавайте вътре! — извика той.

Ратниците нахълтаха във вратата, но само ония, които чуха. Повечето продължаваха да гонят татарите из тесните улички и да ги убиват безжалостно. Бежанците търсеха изход из другите порти на Царевец, но извън тях ги очакваха мечовете на Радоиловите другари.

Между това ужасът растеше. Виковете на борците, плачевни вайкания на жени и вопли на умирающите разтърсваха Царевец в основите му. Пламъците са усиляха. Старите дървени къщици рухваха като хартия; дървета, гвоздеи, милиони искри хвърчаха из нажежения въздух. Горяха и голите вейки на овошките.

И в двора на палата беше същата смутня и ужас. Слуги и войници падаха под ударите. Машалите горяха още и озаряваха тая касапница. Стълповете, на които бяха горели Иван и Станко, се запалиха и паднаха от тежестта на бремето си. Полуовъглените трупове лежеха на снега неузнаваеми. Очите бяха широко отворени, като че гледаха с наслада делото на отмъщението. Когато Радоил и дружината му познаха своите другари, те дойдоха до луд бяс.

— Чоки, Чоки, главата на Чоки!—извика обезумелият Радоил, като се изкачваше по следите на Светослава и Балдя. Бунтовниците ги последваха, притискаха са на стълбата, жедни за нови жертви в палата.

Когато се озоваха в трапезарията, там нямаше хана. Няколко остали там татарски велможи, примрели от страх, паднаха на колене. Радоил ги скълца. Двама са хвърлиха от прозорците.

Хлав дойде и пошушна на княза:

— Ханът е при сестра ти.

— Елате с мене — каза Светослав.

Влязоха в Еленината стая, която му се отключи при първо извикване.

Там беше Елена и други жени от харема. Последните, сгушени в ъглите, бледни, трепереха. Славка я нямаше. В дъното стоеше Чоки.

Елена падна на колене пред брата си.

— Не го убивай, брате! Заклех му се да измоля живота му!

— Чоки е само пленник мой — издума той, па се приближи до хана и го изгледа.

Било присъствие на духа, било покорство пред съдбата, било втрещяване, но Чоки беше привидно спокоен. Лицето му имаше ледното изражение на пълна безучастност към онова, което става.

— Закарайте в крепостта хана! — заповеда Светослав. —Зетю, не се страхувай, живота ти подарявам.

Чоки коленичи безмълвен и му целуна полата.

Изведоха го под началството на Хлава.

Между това Радоил и бунтовниците изтребваха безпощадно татарските велможи, скрити в другите покои на палата, след като разбиваха вратите им.

Подириха такива и в престолната зала.

Там нямаше никой.

Светослав се подаде с Балдя.

Балдю посочи престола.

— Сега калта от него се изми — каза той.

Навън бунтовниците ревяха, пияни от победата. Пламъците се издигаха високо и застрашаваха да запалят и самия палат. Топившия се по покривите му от горещината сняг се изливаше на чучури от стряхата.

Светослав се показа на трема.

Като видяха княза, бунтовниците го поздравиха радостно. Зачуха се викове:

— Да живей цар Светослав!

Навън целият град, събуден от пожара и врявата,се стичаше към Царев друм и влазяше през свободно отворените порти в Царевец. Народът изпитваше луда радост. Дворът се напълни. Стотини гласове извикаха Светослава да слезе на двора. Той се появи между народа.

Тогава настана нещо нечуто. Влезлият народ, между който имаше стотина жени, навалиха се около княза, притискаха се да го удушат от луда радост и любов. Някоя му целуваха ръце, други плачеха. Той сега беше бог в туй множество. Гърмяха безчислени гласове:

— Да живей цар Светослав!

Внезапно целият народ обърна очите си към каменната стълба. На нея излазяше сега Радоил, ужасен, триумфален, сплескан от татарска кръв. Той държеше на гърдите си като дете Славка и я сваляше надолу.

Зарева народът радостно при тая необикновена гледка, запляскаха с ръце възхитени, поздравявайки героя и булката му.

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух