напред назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]



XLI. Лобната скала


По пладне войници изкараха Иоакима из килията му и го поведоха към североизточната порта. Извън портата се спущаше стръмна урва към Янтра. На горния край на тая урва се подаваше като нос една скала. Тя стърчеше високо над пропастта, в подножието на която реката шумеше зловещо. Сега там в един вир се клатушкаха няколко болярски трупове, хвърлени вчера оттук. От тая скала се хвърляха важните държавни престъпници. Тая заран оттам беше хвърлен Михаил, у когото хванаха Андрониковото писмо, и в това писмо бяха видели, че Иоаким го е просил за военна намеса в полза на Михаила Тиха.

Двама джелати евреи чакаха там.

Прекараха Иоакима през портата и го изведоха на скалата. Той пребледня. Но той не вярваше, че наистина е решено да го бутнат оттука. Той мислеше, че искат само да го сплашат, за да склони да напише исканото до Андроника писмо.

И тая мисъл го ободряваше. Неговото малко тяло се открояваше в снежната белина на южния склон на Гарван; ветрецът развяваше полите на расото му, коравите бели влакна над ушите му играеха на вятъра. Врани се стреляха из пепелявото небе. Янтра глухо шумеше долу.

Насреща, в полите на Гарван, се трупаше вече любопитен народ.

Из него се носеше мълва, че Иоакима наказват за тайни споразумения с татарите, които изново викал в Търново. И народът негодуваше против стареца.

Тая мълва бе нарочно пръсната по Светославова заповед: викане татарите ужасяваше умовете; викане гърците не беше тъй престъпно. Гърците биваха викани и друг път и пак си отиваха, както при Ивана-Асеня III. Михаил Тихо имаше още много привърженици тук между болярите и народа, които разчитаха на гърците, и умъртвяването Иоакимово за такава вина би изгледвало много жестоко и несправедливо, би раздразнило, би зацетнило победата на новия цар... Но мисълта за ново татарско появяване докарваше настръхване.

И народът вярваше онова, което му казваха хората на двореца.1

Иоаким не извикваше никакво съчувствие.

Старецът стоеше на скалата бледен.

Две крачки зад него стоеха джелатите.

Няколко войника, изправени до портата с копия в ръце, гледаха втрещени на патриарха, чието малко тяло уединено стърчеше въз камъка.

Тълпата долу растеше на всяка минута.

Всичката ивица от долината между полите на Гарван и на бърдото Силофор и Янтра беше напълнено с народ.

Войници, калугери, дубровнишки търговци, няколко франки, евреи с пейи се размесяха с гражданите българи, които се разпознаваха по своите кожуси и черни овчи шапки.

Жени, млади и стари, някои с деца на гръб, се тикаха в това множество и гледаха да излязат напред; момичета и юноши се катереха по урвите, за да гледат по-добре зрелището.

И всичките очи се впиваха в патриарха, който се рисуваше чер и малък на камъка.

— Чувате ли, татарския цар викал: обещал да му предаде главата на Светослав! — думаше една жена на своите съседки.

Те се кръстеха.

— Де ли ще иде душата ти, старче? — казваше една баба, като гледаше патриарха.

— В дъното на пъкъла, но по-напред трупът му ще целуне дъното на Янтра — обади се един навъсен и дрипав технитар.

Разправяше се и другата, истинската история за Иоакимовото отиване в Царевец да предаде Светослава, но размесена с небивалици и фантастични притурки. Един ватах разправяше, че когато Иоаким влязъл в палата и зинал да говори на Чоки, внезапно езикът му се свързал и той останал със зяпнали уста; по тая причина Светослав се спасил от ханската мъст.

И за писмото му до Андроника се говореше, но тоя грях за търновци стоеше на второстепенно място. Важното беше измяната му в полза на татарите, а за нея нямаше прошка ни от бога, ни от хората.

Из пътя, който извиваше по полите, а после по хълбока на Гарван, върволици пътници, пеши и с коне, бяха спрели, за да видят оттам какво ще стане.

Враните прехвъркаха над дола и грачеха безпокоило над човешкото гъмжило.

Пищяха деца, лаеха псета из него.

И трепет пробягваше по телата на зрителите, опулили очи към скалата.

Те измеряха с поглед пространството между нея и пропастта долу и трепереха.

Минутното участие в душите им веднага се задушваше от чувство на гняв и омраза към осъдения.

А патриархът стоеше на скалата, неподвижен и втрещен от студ.

Дръгливата му снага зъзнеше.

Джелатите стоеха зад него и му преграждаха пътя назад.

И той слушаше, слисан, разговора им, без да ги разбере...

Но по едно време той го разбра: джелатите говореха, че се очаква царят тука.

Внезапно неизразим страх го облада. Мисълта, че може действително да бъде хвърлен оттука, го вкамени.

Присъствието на джелати нехристняни доби грозно значение за него... Шеметната пропаст под него правеше да пъплят ледени мравки по снагата му. Той се озърна бледен, видя наоколо си лица безучастни или злобни, видя се безпомощен, безнадежден пред тая страшна смърт, която сега му се стори неизбежна, н се затресе от неизказан ужас. Не, той не искаше да умира! Животът беше тъй добър! Той искаше да живее...

На портата се появиха няколко боляри; след тях царски телохранители и после Светослав в царска багреница.

Високият му стан се рисуваше уединен в небето. Лицето му беше навъсено, погледът мрачен и зъл.

Иоаким се обърна към един от джелатите:

— Кажи на негово величество, че скланям да направя всичко, каквото желае.

Евреинът отиде при царя, поклони се и му предаде Иоакимовите думи.

Патриархът гледаше към тях.

Той видя, че лицето на Светослава не се измени, то си остана неподвижно и мрачно. Светослав размени няколко думи с болярите. Един даде на евреина една хартия и перо.

Това беше приготвеното за императора писмо за връщане войските си, което очакваше само подписа патриархов.

Евреинът подаде писмото на патриарха. Той нито го прочете, а го подписа с разтрепераната си дясна ръка на дланта на лявата.

Евреинът отнесе писмото на царя.

Светослав видя подписа на Иоакима, но лицето му остана студено.

Той каза няколко думи на джелатина.

Иоаким, разтреперан, с изпулени очи, чакаше да получи спасителния отговор от царя или знакът му. Джелатинът се върна и го приближи. Па внезапно с всичката си сила бутна го от скалата.

Патриархът полетя в празното пространство.

Тялото му се тръшна в урвата, отскочи, търкулна се пак и се плисна в мътните води на Янтра.

Светослав се прекръсти.

— Бог нека ме прости — каза той.

Долу в народа владееше гробна тишина.

Янтра бавно повлече тялото.

 


1 И Пахимер, съвременник и летописец на тия събития, говори: „заподозрян уж, че искал да предаде България на татарите“.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Светослав Тертер][Иван Вазов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух