напред назад Обратно към: [Четирите фокуса][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Реката на растящия свършек


Човешкото лице струи във времето -

със времето.

Обтича душата, която

поема света,

издува се и хлътва

по нейните гънки, мехурчета, вихри

и ги зарязва назад заради следващите.

Изостане ли, обаче,

отделна черта,

зацепена за спомен, желание, страх,

непривична болка,

тя придърпва към себе си - като бързей -

потока на лицето. Там, именно,

се трият реката

и коритото й, лицето

и света. В тази именно точка -

където бордът на лодката стърже в брега

и хвръква талаш -

лицето старее:

снимката за паспорта изсъхва

преди да щракне камерата. За това,

полувтвърден вече,

говоря в момента, огъвам с устни

тромавите си думи и

бавно усещам

в достоверните си окончателности

смъртта която,

безконфликтно все пак, но нараства.

 


напред горе назад Обратно към: [Четирите фокуса][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1997 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух