напред назад Обратно към: [Копнежи][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]



Отмината


На младостта й белите цветя

не бяха вечерна тъга познали

и с тях окитена вървеше тя

да буди радост в чуждите печали;

в очите й на пламенни възторзи

разискряха се пламен рой звезди

и жаждаха милувки двете рози

напъпили връх нейните гърди.

 

Тя в златолунна нощ ме позова

на празник, на безименни наслади,

но неразбрала грешните слова,

душата девствена се не обади,

че спяха в нея, първи сън заспали,

на младостта ми белите цветя -

 

а днес по нея всеки поглед жали,

че те цъфтят, ала повехна тя...

 


напред горе назад Обратно към: [Копнежи][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух