напред назад Обратно към: [Приют за мълчания][Живка Симова][СЛОВОТО]



Заговор с морския бриз


Морето. Само край него човек се сеща за изгубената хармония и сякаш по-лесно застига някои от значенията му. Тук, край лодките на Поморийското пристанище, изтласкана подозрително от вълните, се оставям доверчиво на думите.

Морето - любов. Реалността е друга, когато погледи, усмивки и тела светят като планктона нощем, а дарените мигове се охраняват от крясъци на чайки и гларуси. Просто да се чудиш какво е закодирано в тях - щастлив вик, присмех или отчаяно ридание...

Морето - живот. Безкрайната шир напомня за естественото стремление на всеки от нас към свободата: плуваш, плуваш и все по-навътре. Забравяш, че някога си бил роден и че някога ще умреш, защото, макар и за кратко, се сливаш с безкрая. Завиждаш на рибите, непознали човешкия страх от загубата. Дори и да пътува вътре в себе си, човек си остава все на брега...

Морето - смърт. Удавниците са част от самите нас, понесли в дълбините и някои наши болки, пропадания, грехове, отчаяния... Е, да - останали са ни още надежди, сили, смелост да продължим. Моряците и рибарите са от друго тесто. Магията на вълните и рискът при тях градят стъпала към преодоляването. Болка, която лекува други болки. Редуване на полет, приземяване, надникване в отвъдното... А аз - непоправимото дете на града без море - само участвам в краткотраен заговор с морския бриз.

 


напред горе назад Обратно към: [Приют за мълчания][Живка Симова][СЛОВОТО]

 

© Живка Симова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух