напред назад Обратно към: [Приют за мълчания][Живка Симова][СЛОВОТО]



Мълчание


Розата, отгледана от Малкия принц, сигурно никога не би се ужасявала от глухотата в безкрайните пространства на вселената, защото за нея те просто не съществуват. Тя живее в тях, без да се измъчва от необятността им като Паскал. За нея са непонятни хорските врати, отварящи и затварящи мълчанието.

 

 

***

 

Дори и когато мълчанието е посята, но непоникнала забрава или страхлива забрана, то ражда една новост в близостта на човека със самия себе си. Тогава той вече е запокитил нанякъде осигурителната котва и прерязал въжетата с околния свят. Страшно е, когато това продължава повече от 20 години. За толкова време живот имах вече в главата си някакъв изграден свят. Но сега си мисля за Далчев: когато вече си прехвърлил жизнения си път и търсиш изстрадания си стих след две десетилетия мълчание, вярвам че това е завръщане, подобно на идването от света на мъртвите. Обичам онези, които говорят малко за това. Силата на такива личности е в свободното плувне в трите ницшеански измерения на изкуството: Бог, Мълчание и Родина... Далчев никога не е забравял, че зад всичко това се крие библейското послание: донякъде знаем, донякъде можем. Струва ми се, че той се различава от всички, защото никога не е търсел степента на знаенето и моженето. Той просто не се е съревновавал с никого.

 

 

* * *

 

Алиенацията и резигнацията са скритите и явни нишани на затрупания от мълчания градски краевековен самотник. Неговият дом - градът - го захранва с уютност между лудешкия ритъм и едностайното глъхнещо ехо на екзистенцията. Свят, така далечен от онзи на "мамина мила Гергана", пазен с робско мълчание, но и с МЪЛ-нията на ЧАН-овете. Драматичното им разноречие отдавна е изтласкано от осиротялото откъм сетива мизантропно, егоцентрично-съхранително мълчание... Може би молитвата от някой планински връх, когато смълчаването и уединението са истинско щастие, ще ни доближи до новата Христова заповед... Първа и най-трудна (за някои непосилна) стъпка към Другия...

 

 

* * *

 

По мълчанието те о-познавам. Мълчиш ефирно. Мълчиш визуално. Мълчиш неприкосновено. Мълчиш и действаш безотказно. На мига, на часа, в цялото палитрено денонощие... Понякога излизаш от кръга с любовна непредвидимост и веотдайност. Не е нужно да чуваш мълчаливото отваряне на раните. Кръвта им обагря ноктите. Още съсирени болки на века. Къде ли се е дянало онова мълчаливо "вълшебно блаженство" от първото десетилетие? Предписах си най-дефицитния лек срещу тихото ти индиферентно разпиляване. Обич... и самота.

 


напред горе назад Обратно към: [Приют за мълчания][Живка Симова][СЛОВОТО]

 

© Живка Симова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух