напред назад Обратно към: [Сянката на полета][Роман Кисьов][СЛОВОТО]



Морето


(сбогуване през лятото)3

 

Морето беше затаило дъх.

Повърхността му бе тъй гладка и спокойна,

че се сля с небето. Хоризонтът се стопи.

Остана само една огромна синева

със цвета на вечността...

Издигаха се риби - души, които се възнасят

до третото небе,

гларуси изнасяха на гърбовете си, между крилата,

рибарски лодки, рибари и туристи,

махащи за сбогом на отдалечаващата се земя,

където един поет самотен

стоеше на брега,

взрян във Вечността...

И от него сякаш всичко земно се отдалечаваше,

отлиташе в безтегловността

на липсващото време...

И единствен той стоеше на брега, непоклатим

и неподвижен - антична статуя,

отломка от скала,

кораб след крушение, закотвен

върху самото дъно на света...

И той стоеше на брега

със своето сърце голямо,

изпълнено със самота...

 

Но ето - статуята трепна.

Поетът прекрачи границата на брега

и тръгна по вълните на небето...

Далеч зад него се смаляваше,

разтваряше се неусетно в светлината

облакът на самотата.

 


напред горе назад Обратно към: [Сянката на полета][Роман Кисьов][СЛОВОТО]

 

© Роман Кисьов. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух