напред назад Обратно към: [Свирепо настроение][Йордан Радичков][СЛОВОТО]



Свирепо настроение


Стягаха се за пазар и почнаха да товарят още в тъмното.

- Като падне сняг, никой няма да ги търси – каза Петър Маринков. – Сега му е времето, сега имат цена.

- Ако чакаш да падне сняг, ще измръзнат – каза му Бръмбара.

- Кой ще чака снега – каза жената на Петър Маринков. – Още от сега нещо е почнало да ги яде.

- А бе яде ги – каза Петър Маринков. – Ето и тази е наядена. Все отдолу ги е наяждало.

- Отдолу се е провирало и ги е наяждало. И то все хубавите.

- А, хубави! – не се съгласяваше Петър Маринков. – Всичките са свински.

- Свински са – каза жена му и се спря, за да прехвърля, за да върже забрадката си. – Но и между тях има сладки.

Докато онази си връзваше забрадката, Бръмбара стоеше до овцата загугулен с башлък. Той щеше да кара тези овца на пазара да я продаде.

- Ето още една наядена!

- Все отдолу ги наяжда – каза Петър Маринков. – Виж как ги е гризало.

Той намери едно мише гнездо в купчината. Ритна го и оттам се изсипаха розови ситни мишлета. Те се бутаха едно в друго, изстинали, и бяха толкова слаби и прозрачни, че се виждаха костите им под кожата. Жената плю върху мишлетата и се прекръсти, а Бръмбара каза да вземат да ги хвърлят в градината.

- Ще взема да ги хвърля – каза Петър Маринков. – И без това са слепи.

Той хвърли гнездото в другия край на градината, животните се изсипаха от него още докато летеше във въздуха. Жена му се наведе и пак почна да прехвърля, като оглеждаше все пак дали няма още наядени. Като се навеждаше, полата й се повдигаше и тогава Бръмбара виждаше краищата на чорапите й, а над краищата и нейните бели нозе. Бялото го смущаваше, но макар че го смущаваше, бе привлекателно и той гледаше все в него, докато жената мина от другата страна.

- Няма да мръднат – каза Петър Маринков. – Дъждът ще ги сплеска.

Той говореше за мишлетата.

Дъждът не беше много силен, за да ги сплеска. Но беше студен, ръмеше съвсем слабо от няколко дни и всичко бе прогизнато то влага. Бръмбара не знаеше как ще ги сплеска дъждът, освен ако не завили по – силно, та да ги удря отгоре, докато ги очука хубаво. Ама за туй трябва да завали по – силно, реши той.

Ритлите се изпълниха догоре. Петър Маринков изведе воловете, за да ги впряга, а от къщи излезе брат му и изкара овцете. Овцата на Бръмбара се размърда, щом видя стадото, обади се, постоя, сякаш учудена от нещо си, после пак се отпусна и дългата й глава увисна надолу, извита на една страна. Тя стоеше до своя стопанин и помръдваше насечените си уши от туй, гдето всяко лято й пускаха кръв все на ушите с ножа. Овчарят тъй знаеше да пуска кръв и всеки път тъй пускаше – стисне овцата между нозете си и сече с ножа. На нея много години й бяха пускали кръв и затуй ушите й бяха целите нацепени. Но й служеха още добре – добре чуваше с тях.

Жената на Петър Маринков си скръсти ръцете и гърдите й, едри и кръгли, надуха ризата, но тя никак не се смущаваше от гърдите си. Бе наметнала едно старо палто на мъжа си, цялото оплескано със син камък, защото с него той пръскаше лозето.

- Ти иди да вземеш туй – онуй – каза Петър Маринков на жена си. – А аз ще впрягам.

- Добре – каза жената. – Аз ще отида да взема туй – онуй, пък ти впрягай.

Петър Маринков зажегли воловете и отиде да отвори вратника, а жена му донесе една патица и я тури в колата. Патицата подвикваше, но като я туриха в колата, се успокои и млъкна.

- Хайде! – каза Бръмбара и подкара овцете.

Неговата овца изтича, намести се в стадото, а стадото се изниза през вратника и заситни по края на шосето, защото там тинята бе по – мека и не набиваше копитата. Петър Маринков качи жена си в колата и окачи капистрите на ярема. Тримата мъже тръгнаха по средата на шосето. Беше се съмнало, но полето сивееше още. Дърветата стърчаха измръзнали и почернели. Мъжете пушеха и мълчаха и така минаха през моста, после покрай черказката парна мелница – там имаше неколцина мливари, които разтоварваха чували от колите, а добитъкът стоеше мокър сред оглозганите стъбла на царевичака. Високата и черна тръба на мелницата изхвърляше пушек и туй много хареса на мъжете. През вратата се виждаха кошове и каиши, каишите се движеха, пляскаха, нещо свистеше и бумкаше и се лутаха хора.

- Трябва да продам прасето – каза Бръмбара. – Само ми яде храната. Колкото повече яде, толкова повече става на трион и му расте зурлата.

- Това е сръбска порода – каза Петър Маринков. – Сръбските свине не пълнеят.

- Ти остави, че не пълнее – каза Бръмбара. – Ами щурее. Нощеска цяла нощ съм го дирил.

- Аз чух, че квичеше по едно време – каза братът на Петър Маринков.

- Квичеше то – плю Бръмбара. – Чак като се върнах.

- Стока се не губи – каза Петър Маринков.

- Не се губи, но снощи, като си дойдох, го нямаше. Жената вика, че го пуснала от кочината да се изтича, а то изчезнало. “Изчезна, казва, и го няма никакво.” Обиколих селото – няма го. Да не е игла, та да изчезне. Отбих се в кръчмата, разпитах този и онзи, не са го виждали. Къде ще го видят, то вече се стъмнило. Мамка му и прасе, ами сега къде да го диря?! Ако се е навряло в гората, ще го изядат вълците.

Бръмбара запуши.

- Няма да го изядат – каза Петър Маринков. – Сръбските свине са свирепи.

- И аз тъй си помислих, но ако са повече вълците, ще го изядат. Мислих, мислих, пък тръгнах да го търся.

- В тъмното?

- В тъмното ами. Търсих покрай реката – няма го. Намерих брод, почнах да се събувам. Водата студена, та ме преряза. Обух се, тръгнах от другата страна, из нивите. Нищо не се чува и нищо не се вижда. Почнах да мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. После слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после натам, та в гората под Петлова чука. Може да се е навряло в гората, да търси дивячка под шумата или желъд. Нищо не се вижда в гората, очите си изповадих, ама като съм тръгнал да го търся, не мога да се върна. Спрях се в гората, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па се спра. После слушам. Слушам, слу – ушам – никого няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Пак мамя. Ма – амя, ма – амя, ма – амя, па пак слушам. Нищо няма. Хайде после още навътре в гората, в едни тръни се наврях, пък и в едни шипки, целия ме одраха.

- Туй, шипката, като се закачи, не можеш да я откачиш – каза братът на Петър Маринков. – А бе като че с ръце те хваща.

- Точно така – съгласи се Бръмбара и погледна брата отвисоко, защото той бе много дълъг и много слаб, с две глави стърчеше над другите, отделно от шапката. А и шапката му беше длъгнеста. – И къпината е същата. Като се закачи, не можеш да я откачиш. Дере и къса. А аз, като се намъкнах в шипките, едва се измъкнах. Измъкнах се, та на една поляна. И в края на поляната – нашето прасе. Белее се, очите му светят. “Гъци – гъци, гъци – гъци – гъци – гъци” – викам му, а то не мърда. Мамка му и прасе! Тръгнах към него – не мърда. Ритнах го – не мърда. То излезе един изгнил пън, от онези, дето нощем светят.

- Детето ми разправя, че даскалът им разправял, че такива пънове не знам какви са били. Той им разправял.

- Какво ще им разправя даскалът, аз сам го зная – каза Бръмбара. – Изгнил пън и свети. Помен няма от прасето. Въртя се на поляната, мисля си и си премислям, пък пак почнах да мамя. Ма – амя, ма – амя, мамя, пресъхна ми устата; па се спра. Слушам, слушам, слушам – нищо няма. Мамка му и прасе, никакво се не обажда. Хайде после през гората, през гората, та чак на Петлова чука.

- Чак на Петлова чука? – пита братът на Петър Маринков.

- Чак горе. И оттам като започнах да мамя: “Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци” – па се ослушам. Слушам, слушам – нищо няма.

- Брех, мамка му стара – каза Петър Маринков.

- Ами да – каза Бръмбара. – Слушам, слушам, слушам…

Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.

- Такива трябва да ги трепят направо – каза Бръмбара и плю на шосето. – Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.

- Трябва да ги трепят – каза Петър Маринков.

Най-много се разсърди братът.

- На пита ще го направя, само да ми падне – каза той. – Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.

- Я ти иди хвани патицата! – каза Петър Маринков. – Пък ще видим.

Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто.Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.

Тогава селяните видяха шофьора. Той вървеше бързо по шосето към тях и носеше в ръката си манивела. Беше целият блед и преди още да стигне до мъжете, почна да размахва манивелата и да вика:

- Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари на давате за правилника!Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?

- Само ти имаш деца! – каза Петър Маринков. – И ние имаме деца.

- Имате – каза онзи, - а пък вървите и се движите вляво!

- Пътят е на всички бе, другарю – каза Бръмбара. – Няма да го делим.

- Той е на всички – каза онзи, - но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?

Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.

- Каква контрола бе – каза Бръмбара. – Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях загубил нощес, та къде ли не го търсих.

Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.

Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.

- Мамка му стара – каза братът. – Добре, че не стана катастрофа.

Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.

- Като постоях на Петлова чука – каза Бръмбара – и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало?

- Кое? – не го разбра Петър Маринков.

- Прасето – каза Бръмбара. – Може, викам, си да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по – силно да мамя. Па като почнах да викам. "Гъци – гъци, гъци – гъци, гъци – гъци" – и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво не се обажда.

- Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи – каза братът на Петър Маринков. – То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите си завира в шумата. Нали съм виждал.

- А бе и аз съм виждал – каза Бръмбара. – Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.

- Къде ще намериш в тъмното свинска опашка – съгласи се Петър Маринков. – То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.

- Не, то може, но да попаднеш точно на опашката – каза Бръмбара.

- Ако попаднеш точно на нея, да.

- Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.

- И са големи, пък и е тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред шумата, та дано го настъпиш.

- Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.

- Нито ти него, нито то тебе.

- Дума да не става, така е.

- Така е, но като се хванеш, а върни се!

- Не може да се върнеш, като си се хванал.

- А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.

- Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.

- А бе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?

- То и жената не е чак толкова сигурна – каза братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя.

- Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.

- Същата е – каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най – добре го стискаш, най – лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.

- Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така – каза Бръмбара. – Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми си побиха като на маневри и най – после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.

- Ами да – каза Петър Маринков.

- Пък тя се прибрала – каза Бръмбара. – Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.

- Тя твоята станала като на маневри – каза Петър Маринков. – Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Когато превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.

- Същата – каза Бръмбара. – Два пъти газих реката, всичко кръстосах, а като се върнах, мамка й и свиня, тя се навряла в кочината. Няма да ти се размине така, казах си, пък влязох в кочината и я ритнах по задницата. Свинята се обърна към мене, взе да мига, ама клечи на задницата си и разбра, че съм много ядосан.

- Животните усещат.

- Смее ли да не усети. Усети тя и още как усети, ами клечи и ме гледа право в очите.

- Знае тя – каза Петър Маринков.

- Смее ли да не знае! – завъртя глава Бръмбара. – Гледа ме, значи, и мига.

Те не можаха да разберат какво точно е станало по – нататък, защото жената ги повика да видят вола – изхвърлял си крака все на една страна.

Мъжете спряха воловете. Животните дишаха тежко и хълбоците им димяха пара. Небето продължаваше да изстисква своята влага върху тях. Овцете стояха скупчени до шосето, забили глави една в друга, покорни, с натежали от дъжда руна. Напред се точеше пътят, сив и кален, притиснат от два реда канадски тополи, черни и лъскави. Селяните се опитаха да вдигнат крака на вола, но животното се стъписа изплашено. Те го притиснаха до процепа и Бръмбара успя да вдигне крака му. Животното се почувствува безпомощно, притихна и започна да трепери изплашено. Бръмбара надникна и видя, че едната подкова виси върху копитото. Другите почнаха да я въртят, да я извиват, докато я измъкнаха от гвоздея и Петър Маринков я хвърли на пътя. Тя подскочи само веднъж и иззвънтя. Дочула звънтенето, патицата се обади от колата, ослуша се и, неполучила отговор, отново подвикна.

Овцете вдигнаха мокрите си глави и очите им, изпъкнали и разтворени, търсеха звъна. Те видяха само колата и воловете. Дъждът ги удряше по изпъкналите очи студено и гъсто и животните отново наведоха глави, защото само тъй можеха да скрият очите си.

Воловете потеглиха и от двете им страни се раздвижиха бавно тополите. Те не виждаха пред себе си, виждаха само дърветата и зад дърветата нивите, където бяха орали.

Мъжете виждаха нивите, без да ги гледат. Те гледаха пред себе си, но някъде в тях се търкаляха и тези ниви, защото ги бяха орали; после зад нивите се навиваше реката и те я виждаха в себе си как се провира синкава и ленива, после от другата страна стърчаха горите на Петлова чука, а още по – нататък бе самата чука с бандерата. Всичко това бе скрито във влагата и мъглите, но селяните проникваха в него и то проникваше в тях, защото животът им бе безкрайно кръстосване през него.

То се търкаляше в тях, вътре, много дълбоко, ту студено, ту синкаво, ту облечено в светлина и трептящо от жега, ту обагрено, ту лятнозелено, търкаляше се, въртеше се и неговият кръговрат беше безшумен и мъжете усещаха капките, които се изстискваха от това въртеливо движение и капеха върху сърцето отмерено и спокойно, и при всеки допир сърцето се свиваше, сетне отпускаше мускулите и пак се свиваше, и пак се отпускаше и това разнасяше по жилите същото трептене и ударите бяха като ехо, което никога не може да бъде попито и което никога не умира, тъй като не умира въртенето на колелата пред тях и въртенето на земята и слънцето. Но те само усещаха природата на Черказки, макар че я нямаше сега наоколо, защото наоколо бе само мъглата, стеснила хоризонта и скрила всичко в себе си, онази студена и мокра мъгла, която притиска есенно време земята толкова плътно, че дори звуковете не могат да се чуят, а умират тутакси под нея, сякаш сме ги произнесли в себе си и само за себе си; дори колелетата, изядени и твърди, не можеха да кънтят върху настилката на шосето. Но макар и да не кънтяха, те се търкаляха, търкаляха се едно след друго и едно в друго, премятаха спиците си, търкаляха се, теглени от воловете, а отгоре беше стоката, до върха на ритлите, патицата, извила глава, и жената на Петър Маринков, хваната за ритлите.

Освен всичко това Бръмбара носеше в себе си своята сръбска свиня с настръхналата четина, едно неспокойно дългокрако животно, наежено и гърбаво. То преораваше със зурлата си, сякаш земята беше създадена за неговата зурла, търсеше корените на всичко, опустошаваше го, изтръгваше корените му, космати и сладки, горчиви и възлести, остри като шила и безвкусни. То ореше всичко и навсякъде, дишаше и ореше със зурлата си, странно мека и хлъзгава.

Мека и хлъзгава!

Страшна зурла!

Този звяр сега въртеше своя четинест свредел в Бръмбара и той виждаше животното, изправено върху тънките си нозе, изгърбено, как души, мига насреща му, движи лениво зурлата си и го гъделичка някъде вътре. Онези до него говореха за други неща, но той не можеше да се сдържи, защото онова там го гъделичкаше, и каза на Петър Маринков:

- Гледа ме и мига, а аз като замахнах, та по зурлата.

- Кое бе? – не разбра Петър Маринков.

- Прасето – каза Бръмбара. – Прас по зурлата, значи. То има една зурла, половин метър напред стърчи.

- Тъй му се пада!

- Добре, ама като го ударих, аз го ударих в зъба. То има един извит зъб, корените дето кърти с него, пък улучих право в зъба, та си побих ръката.

- Вярно, че то има предни зъби, дето с тях реже корените. Добре, че не ти е прерязало ръката.

- И аз тъй викам: добре, че не ме осакати. Пък като го ритнах после в корема, веднъж го ритнах, ама силно. То и корем няма, коремът му се е залепил на гърбината.

- Затуй е така изгърбено – каза Петър Маринков.

- Жена ми дотича, разписка се, щял съм да го пребия. Тя добре, че се разписка, иначе щях да го пребия.

- Няма загуба – каза братът. – Ще се изяде.

Бръмбара млъкна и тримата дълго време вървяха мълчаливо по пътя. После стигнаха рампата на железопътната линия, бариерата бе пусната, там чакаха половин час, имаше голямо задръстване, и братът и Бръмбара отидоха да пазят овцете, А Петър Маринков застана до воловете, за да не се подплашат от влака. Воловете не се подплашиха, но овцете почнаха да се блъскат една в друга, някакво младо конче взе да цвили и се вряза в тъпканицата. Разместиха се каруци, някъде нещо строшиха, един почна да вика с цяло гърло към някого: “Къде гледаш бе, та си не вардиш вола? Щеше да ме изкорми като риба!” Кучетата, навързани зад каруците, намериха убежище под каруците; макар че и там не беше съвсем спокойно, но все пак имаха малка защита. Влакът отгърмя, потокът се изсипа през прелеза, разля се, загърмяха каруци, някакъв мъж се блъскаше и търсеше нещо загубено, но го отхвърлиха настрани, той постоя малко, после почна да тича, защото конете му бяха останали сами, а насреща им идваше също такъв поток от другата страна на прелеза. Овцете се юрнаха по железопътната линия, сетне възвиха из нивите. Бръмбара и братът тичаха подир тях, настигнаха ги и ги възвиха към шосето. Постепенно потокът се успокои, хората спряха да викат, само гдето подканяха конете или воловете. Нашите селяни чуха малко по – късно викове: “Варди се! Варди се!” – и видяха трима човека да водят един бик. Двама бяха отпред, от двете страни на животното, държаха синджирите така, че да не може то да тръгне нито наляво, нито надясно, а отзад вървеше трети – бикарят. И той стискаше синджир. Трите синджира се събираха в една халка, окачена на муцуната на бика. Тримата бяха гмитровчени и откарваха общинския бик в града. Животното държеше главата си наведена, сякаш ей сега ще се хвърли да боде пътя, дишаше свирепо, но тримата гмитровчени никак не се бояха от него, а стискаха синджирите си и всеки от тях държеше по едно късо дърво в ръката си.

- Откарват на кланицата – каза Бръмбара. – Не си гледа вече работата. Тъй както го водят тримата, ще излезе касапинът с един чук и право в челото. Аз съм гледал как ги трепят биковете.

Той си спомни как водил веднъж кравата при този бик и почна да разказва и тъй както разказваше, видяха пред себе си града. Възвиха още в началото по една улица, много кална, но тя беше по – пряка и излязоха на пазара.

Пазарът бе задръстен с коли и добитък чак до интизапното управление. Някои бяха дошли много рано, защото добитъкът им бе успял да изпоска сеното, турено до яремите. Петър Маринков видя коли, натъпкани до горе с тикви, толкова много натоварени, че ритлите им се бяха огънали. Тук и там имаше цели планини от тикви, докарани от стопанствата. Край тях спираха камиони и оттам стоварваха още тикви. Имаше всякакви – черни и лъскави от дъжда, пъпчиви и жълти, имаше длъгнести бели тикви, други кръгли, но едри, едва можеш да ги обхванеш с ръце. Петър Маринков погледна своята кола. Ритлите бяха пълни догоре с тикви, все жълти, тук и там имаше по някоя черна, но съвсем малко. Върху тиквите седеше жена му и стискаше патицата.

- Тиквите никак няма да вървят – каза Бръмбара. – Я виж що тиква е! За сто години не могат да ги изядат свинете.

Петър Маринков се колебаеше дали да разпрегне, зад него напираха и други коли, те също караха тикви и също тъй спираха и се колебаеха дали да разпрягат. Между краката на хората се блъскаха кални и мокри овце, носеше се блеене, никой никого за нищо не питаше.

- На този пазар всички са дошли да продават, но никой не е дошъл да купува – каза Бръмбара. – Да си тръгнем и ние, докато е още раничко.

- Тогава защо го правят този пазар, като не купуват? – почна да се сърди братът.

- Защото си е пазар – каза му Бръмбара. – Може да се купува може и да не се купува. Но трябва да си има пазар.

Тримата постояха, попушиха, после възвиха овцете пак по същия пряк път; след овцете вървяха воловете, водени от Петър Маринков. Излязоха на шосето, дъждът си ръмеше спокойно, мъглата лежеше неподвижно върху земята. По пътя си стигнаха и други мъже от селото, групата порасна, станаха десетима мъже.

Овцете вървяха напред, подир овцете вървеше колата с воловете, върху колата седеше селянката, до селянката лежеше патицата. Най – отзад бяха мъжете, пушеха, говореха нещо и Бръмбара се сети пак за прасето си.

- Знаете ли как си загубих снощи прасето? – попита Бръмбара селяните.

Те не знаеха как си е загубил прасето и го попитаха.

Бръмбара почна да разказва и разказва през целия път чак до селото как се загубило снощи прасето, същото това слабо прасе, сръбското, с високите крака, гърбавото, дето муцуната му стърчи половин метър напред и ако го пуснеш да рови в небето, Халеевата комета ще надмине.

 


напред горе назад Обратно към: [Свирепо настроение][Йордан Радичков][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух