напред назад Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Пета сцена


Квартирата на Асен

 

ЕМИ: В цяла къща си се разположил! И какъв двор само – пълен с борове!

АСЕН: Де да беше моя! Това е просто базата на реставраторите от Института за паметниците на културата. Големи симпатяги са, но в момента ги няма. Къщата е принадлежала на дядо Либен – дядото на Любен Каравелов. Не я бъркай със странноприемницата „Дядо Либен“ – тя е просто кръчма. Тук именно си е пиел ракийката дядо Либен от „Българи от старо време“ със своя любезен и жарък приятел хаджи Генчо – бащата на Найден Геров. Как ти се струва?

ЕМИ: Доста история! Но като изключим професионалната ти деформация на уредник и екскурзовод – не е зле! Хубаво, че не съм Лила, а ти – Павлин.

АСЕН: Искаш ли да пийнеш нещо... впрочем имам само коняк. (Налива две чашки)

ЕМИ: Изглежда си се отдал на тази страст – развенчаването на митове.

АСЕН: Може би. Но не знам дали става дума за митове, или за шаблони. Ако помисли човек, целият ни живот е изтъкан от шаблони. Очевидно с тях и чрез тях светът, животът, хората се възприемат по-лесно. Спестяват ни многото мислене и уж излишното задълбаване. Една такава представа има за Димчо – че бил българският Есенин. Чух го от някаква екскурзоводка, която обясняваше нещо на своята руска група. Някой някога си изрекъл това твърдение, понеже и Есенин – като Димчо – бил писал стихове за майката и за родния край. И ето на – сега за руснаците Димчо вече не е просто българският поет Димчо Дебелянов, а... българският Есенин! Пък нали ги знаеш рускые – по-велики поети от техните не съществуват. Няма никога да кажат за Есенин, че е руският Дебелянов! Какво, мислиш, че направих? Хванах я тая същата екскурзоводка, та заедно преведохме на руски „Сиротна песен“. В продължение на три месеца всеки четвъртък – такъв й беше графикът, тогава тя водеше групи по тоя маршрут – си играхме, като от нея исках само да ми помага при падежите и за някои думи. И преводът стана! Руснаците ме молеха да им го повтарям по няколко пъти, за да си го запишат! Дума по дума.

ЕМИ: А ще го кажеш ли и на мен?

АСЕН: (Рецитира „Сиротна песен“ на руски език)

ЕМИ: Невероятно е! Превел си го само и само да разрушиш една школска представа!

АСЕН: Мисля, че си заслужаваше...

ЕМИ: Но защо говориш в минало време?

АСЕН: Руснаци сега идват все по-рядко. Но така или иначе, Димчовото стихотворение го има в хиляди тефтери. И съм сигурен, че продължава да се преписва от ръка на ръка.

(Пауза)

ЕМИ: Имаш ли кафе? Извинявай, но очите ми се затварят.

АСЕН: Защо не си тръгна с Петровски? Или той нямаше да те остави да спиш?

ЕМИ: (иронично) Ти ще ме оставиш ли?

АСЕН: Може. И то до късно!

Опитва се да я прегърне. Тя не го поощрява, а леко се отдръпва и отива да разгледа книгите по лавиците. Асен прави кафе. Музика.

ЕМИ: Да не мислиш, че съм някаква отегчена снобка, тръгнала да си обогатява емоционалния живот с авантюри. Дойдох само, за да... придружа Петровски. Конфиденциално, естествено, но...

АСЕН: Но?

ЕМИ: Сега се чувствам някак... глуповато. От друга страна, нямаше да знам, че те има... че ви има, че всичко това съществува...

АСЕН: Той... женен ли е?

ЕМИ: По-скоро не живее със съпругата си. И е доста по-възрастен от мен, както забелязваш. А някога се оженил заради жителството...

АСЕН: (кима с разбиране) Тогава мнозина го правеха. Времената били такива, разправят!

ЕМИ: (като на себе си) Помогна ми да започна работа. Работа. Но в министерството кипи безсмислен труд. Щъкат насам– натам някакви хора, разнасят разни папки и книжа, важничат. Всеки може да си свърши целодневната работа за не повече от един час! И аз съм частица от това преливане от пусто в празно! Всички сме на заплата, с осигуровки, карти за градския транспорт, режийни... Пък непрекъснато се чува вопълът: „А бе кога ще се оправи тая държава!“ (пауза) Извинявай, дето днес е трябвало напразно да ни чакаш...

АСЕН: Нищо, нали все пак ви дочаках! Пък и научих нещо любопитно.

ЕМИ: (учудено) От нас ли?

АСЕН: Определено и от вас. Но имам предвид това, което ми разказа бай Тодор.

ЕМИ: Разкажи ми.

АСЕН: И аз не знам много. Тепърва ще науча. От седмица в Дирекцията на музеите заседава оценителната комисия.

ЕМИ: Какво оценяват?

АСЕН: Ами какво... Отвреме навреме, кога както се случи, хората донасят – и то най-често бабите – всякакви парцали, вехтории, джунджурии. Идват и наследници на видни люде – предлагат техни вещи, дрехи, архиви. Като се понатрупа такъв материал, директорът свиква комисията. Описват и оценяват кое колко струва. Миналата година донесоха парадната униформа на Найден Геров като руски вицеконсул в Пловдив.

ЕМИ: Много ли струва?

АСЕН: Всъщност каква стойност може да има? Много ли, малко ли – всичко е условно. Но за счетоводителя Татарлиев всяка сума е висока. „Бюджетът, казва, не е нито условен, нито баснословен!“ Ето тази черга на пода е от музейния фонд. Бракувана е, както и много други годни предмети – главно от бита, понеже вече няма къде да ги държат! Както и да е. Та днес сред вехториите видях един албум, рокля и чифт обувки, които са принадлежали на Евлампия... забравих й фамилията. (махва с ръка) Тя била фаталната жена, за която ми разказа бай Тодор. А той знае всичко за хората, града и целия тоя край...

ЕМИ: И какво толкова е сторила тази Евлампия?

АСЕН: И аз това го попитах, а той отвърна: „Хвърлила камък в блатото, та и до днес я одумват!“

ЕМИ: (става и отива до прозореца) И в твоя двор има много борове. Нали каза, че растяли само в необитаеми къщи?

АСЕН: А нима смяташ, че тук живеят хора? (смее се) Едно е постоянното обитаване, съвсем друго – приходящото. И аз, и реставраторите сме тук на квартира. Всъщност съм от София. Дойдох, защото исках да сменя обстановката. Може би е каприз. Или бягство?

ЕМИ: (слага пръст на устните му) Не се чувствай длъжен да ми обясняваш. Мисля, че и сама бих могла да те разбера.

АСЕН: Че какво пък има за разбиране?

ЕМИ: Никой от моите приятели и познати не би го направил. От страх да не си изгубят връзките и да им се наложи да... пробиват отново. А ти... ти си толкова различен!

АСЕН: (иронично) Просто ми се паднаха повече роли...

ЕМИ: Не е смешно. Да знаеш колко постни хорица ме заобикалят!

АСЕН: Не думай! Не са ли все... творчески личности?!

ЕМИ: Какви ти творци?! Че те от кръчмите не излизат. От клюки и интриги отбират, защото животът им се състои от тях. Но от клюки и интриги изкуство не става! Впрочем, стига за това. Искам да се откъсна малко. (пауза) Защо не ми изпееш нещо? Щом някъде има китара, тя би трябвало по някое време да дрънне, нали?

АСЕН: Поради липса на пушка, може би...

ЕМИ: Е, утре ще имаш възможност да погърмиш на воля. Макар и с халосни патрони!

АСЕН: На миналогодишното възпроизвеждане барабанлията, с който ме бяха въоръжили, нещо беше повреден – щифтът, дето държи барабана, се оказа счупен. А понеже нямах кобур, държах пищова в джоба на сакото. Та барабанът се откачил и патроните изпопадали, а аз нищичко не подозирам. Идва сюблимният момент: излизам на площада от една странична уличка, насреща ми тича Каблешков с отворени обятия и вика: „Брате, Найдене!“, пък аз на свой ред: „Брате, Тодоре!“ Но преди да се прегърнем и целунем по юнашки, вадя патлака. По сценарий трябва да стрелям във въздуха. Натискам спусъка: нищо. Пак натискам: пак нищо. Тогава напипах патроните в джоба и вдянах какво е станало. И най-спокойно си спрях – хиляди очи вперени в мен, може би всички мислят, че това е част от историческата истина – заредих навъзмутимо, ругаейки на ум, и почнах да гърмя! Дори ми останаха няколко патрона. Тук някъде трябва да са.

ЕМИ: (плясва с ръце) И казаха ли ти нещо после?

АСЕН: Бай Тодор заключи: „От толкова Европа не хлопа!“ (смеят се)

ЕМИ: А сега – песента, не се разсейвай!

Асен изпълнява песен.

ЕМИ: Чудесна е! Сам ли си ги пишеш?

АСЕН: по-точно е да се каже: измисляш. Знаеш ли, пак се сетих за боровете. Струва ми се, че не ме разбра докрай; спомена ми нещо за развенчаване на митове. Виж, тук има няколко бора, които растат до оградата на съседа. Клоните им са се надвесили над плевника му. Една вечер го гледам, че ги сече. На другия ден отидох в съвета и го натопих, а ония му друснаха солена глоба. Но още същата вечер го видях, че им налива в корените вряла вода! Отидох да му се карам, а той простичко ми обясни, че игличките се ронели върху покрива на плевника и запълвали улеите между керемидите. При пороен дъжд, понеже водата не можела да се оттича към олуците, преливала. И му похабявала сеното! „Като изсъхнат, ми вика, ще ми разрешат да ги отсека. Иначе не можело!“

ЕМИ: И?

АСЕН: Ами... не го закачам повече. На него боровете му пречат. За мен и теб са красиви, но не и за него.

ЕМИ: Красивите неща са безполезни, а?

АСЕН: Понякога – да.

ЕМИ: Аз красива ли съм? Харесваш ли ме?

АСЕН: по-красива гостенка във всеки случай не съм имал.

ЕМИ: И вероятно съм безполезна?

АСЕН: Зависи за кого.

ЕМИ: Само че няма да оставам до сутринта. Ако остана, ще трябва да е завинаги. Нямам амбицията да бъда фатална жена като...

АСЕН: Евлампия.

ЕМИ: Ами да – аз съм само Емилия.

 


напред горе назад Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух