напред назад Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Шеста сцена


Кабинетът на директора на музеите. Директорът, Петровски, Емилия, служители от музеите, дете. Гледат през прозорците. Отвън се чуват гърмежи, радостни възгласи „Да живей!“, „Свобода или смърт!“, камбанен звън.

 

ДЕТЕ: Чичо, чичо, а къде са русняците? Кога ще дойдат русняците!

ДИРЕКТОРЪТ: Те не участват сега, чичовото! Те идват чак догодина!

ЕМИ: Оттук всичко се виждаше на длан! Но колко бързо свърши, за съжаление!

ДИРЕКТОРЪТ: Исторически събитията протичат за ден и половина. Ние сме ги събрали в един час.

ПЕТРОВСКИ: (важно) О, това е напълно достатъчно! Доколкото съм запознат с историята, всичко бе предадено много обективно.

ДИРЕКТОРЪТ: Е, все пак сме историци!

ДИКТОРСКИ ГЛАС: Внимание! Моля участниците във възпроизвеждането по най-бързия начин да си сдадат дрехите и униформите на гардеробиерките от Киноцентъра. Повтарям. Хората от Киноцентъра бързат да си ходят и ви приканват по-бързо да си сдадете дрехите.

ЕМИ: То май на никого не му се ще въстанието да е свършило...

ПЕТРОВСКИ: Е, и хубавите работи имат край. Какво остава за въстанията!

ДИРЕКТОРЪТ: Живот и здраве, догодина всичко ще се повтори!

ЕМИ: Защо ли се бави нашият Найден Попстоянов?

ДИРЕКТОРЪТ: (иронично) Сигурно раздава автографи. Или се снима с туристите. Децата умират за снимки с въстаниците, особено с топчиите и черешовото топче.

ПЕТРОВСКИ: Е, господин директоре, много сме ви благодарни за възможността да наблюдаваме възпроизвеждането от вашия кабинет. С удоволствие бих дошъл... бихме дошли тук и догодина. Стига да не мине котка път, хи-хи-хи! Що се отнася до молбата ви (важничи), откровено казано, моментът не е от най-подходящите. При министъра непрекъснато валят молби, петиции, протести – все за пари! Знаете колко е рехав бюджетът – културата е последната му дупка. Обещавам ви... Но нали това честване ще бъде догодина? Предстоят други, по-неотложни разходи, просто ще бъде прибързано отсега да поставям въпроса! Няма да ме изслуша. Довиждане, останете със здраве!

ЕМИ: Довиждане, господин директоре. Не го казвам от куртоазия – за ден и половина научих неща, които в София и за години не бих могла!

ПЕТРОВСКИ: (важно) Това е то концентрираното време! Събитието! Но хайде, Емилия, чака ни път. Трафикът е много натоварен.

ДИРЕКТОРЪТ: Всъщност по това време все още не е много натоварено...

ЕМИ: А защо да бързаме? Още е обед. Музеите затварят ли за обедна почивка?

ДИРЕКТОРЪТ: Че как! В събота и неделя имаме най-много посетители.

ЕМИ: Ах, да посетителите!

ПЕТРОВСКИ: (намръщва се)

ДИРЕКТОРЪТ: (сервилно) От друга страна, сега се пътува най-спокойно. Така че както желаете. За нас е чест да бъдете гости на града. А пък музеите няма къде да избягат – ще ги разгледате следващия път. Дори да сме затворили някои поради безпаричие, специално за вас ще ги отворим. Жалко, че вчера не сте се обадили – Асен щеше да ви разведе да видите всички забележителности.

ПЕТРОВСКИ: Ама разбира се, разбира се! Догодина ще дойдем в по-пълен състав, та като ни предоставяте екскурзовод, да има поне за какво да ни развежда. Еми, щом настояваш да поостанем, да идем първо да обядваме някъде. Впрочем къде бихте ни препоръчали да идем?

ДИРЕКТОРЪТ: То сега е пълно със заведения, господин Петровски. Като че ли обаче странноприемница „Дядо Либен“ си остава най-доброто място. Не че й правя реклама, но открай време е така.

Шумно, със смехове, влизат Асен, Карадимов, Ангел.

ПЕТРОВСКИ: Е, все пак дочакахме един от главните поборници...

ЕМИ: Как ли се чувства човек, който цял час е бил в чужда кожа?

АСЕН: Друго си е да речеш лично на Тодор Каблешков: „Брате Тодоре!“ Пък и тоя път си изгърмях всичките патрони!

АНГЕЛ: (дърпа Петровски настрана) Панчо, я ми кажи в тоя ваш център за подкрепа на книгата що тъй бавно пипат?

ПЕТРОВСКИ: Ама ти книга ли си дал там бе, човеко? Защо не ми каза веднага?!

АНГЕЛ: Бе някак е неудобно – на стари години стихосбирка да издавам.

ПЕТРОВСКИ: Че защо не? Марий Ягодов, мир на праха му, го признаха тъкмо на стари години. Ама и той, хи-хи-хи, завалията, чак тогава взе да пише като хората! Слушай, върна ли се в София, веднага ще проверя как стоят нещата, разчитай на мен. Че ти заслужаваш луксозно томче, наборе! Нали кандидатстваш чрез издателство?

АНГЕЛ: Да, едно местно тука...

КАРАДИМОВ: (на Асен) Я виж Ненка как е подредила вчерашните парцали! На Евлампия роклята турила най-отгоре – да не се мачка!

АСЕН: Не съм обърнал внимание. Реакция по Фройд – ненавижда жени като Евлампия, затова внимава как се отнася с вещите й!

ЕМИ: Значи подсъзнателно се бои да не си помислят другите, че й завижда, ако затрупа роклята най-отдолу!

КАРАДИМОВ: Не ми е ясен тоя Фройд. Ама вие знаете за Евлампия?

ЕМИ: Колкото ми каза Асен вчера (поглажда роклята) Дали няма да прихвана малко от нейната фаталност?

КАРАДИМОВ: Че защо ще се сравнявате с нея? Това са само едни бивши вещи... При днешната еманципация всяка жена може да е фатална!

АСЕН: Не ми се мисли на какво ще заприличат музеите, ако след време наследниците им хукнат да предлагат по музеите дрехите и вещите им! Ще ги задръстят!

КАРАДИМОВ: То и сега складовете пращят, та чак вратите не могат да се затварят. Май трябва оценителната комисия да бракува наред! Пък и отде пари за откупуване?

ЕМИ: Е, ако се стигне дотам, надявам се да бракувате първо роклята и обувките на Евлампия. А Асен да благоволи да ги прибере на сигурно място в квартирата си!

АСЕН: Можеш да разчиташ на мен. Ако ти станат, значи си Пепеляшка!

ПЕТРОВСКИ: (към Емилия) Е, скъпа, да отиваме в... как се казваше?

ДИРЕКТОРЪТ: Странноприемница „Дядо Либен“...

ПЕТРОВСКИ: ...щото може места да няма.

ДИРЕКТОРЪТ: Ще се обадя да запазят маса!

АСЕН: (на Еми) Сега вече можем да играем отново себе си... Макар че и това понякога е непосилно. Е, потеглям за музея. Сигурно не всички са хукнали по кръчмите.

КАРАДИМОВ: Шът, да не те чуят кръчмарите, че ден година храни! И те на въстанието разчитат...

АСЕН: (на Еми) Пък някоя събота можеш да прескочиш дотук. Не е Бог зае колко далече.

ЕМИ: (само кимва).

АСЕН: (към Петровски) Със здраве, господин Петровски! Успех в попрището ви!

ПЕТРОВСКИ: (разсеяно; стои до директора, който говори по телефона) Обади ми се непременно в София, на твое разположение съм!

Асен излиза. Емилия неохотно става и отива към прозореца. Гледа навън.

ЕМИ: Всички са се разотишли....

Дочуват се удари от чук.

КАРАДИМОВ: Разглобяват декорите. За догодина. (въздъхва) Бе всяко чудо – за три дни. Пък при нас – за един час!

ЕМИ: (вдига рамене) Кога ли е часът на риска?

КАРАДИМОВ: (само я позаглежда учудено)

Телефонът иззвънява. Директорът вдига слушалката.

ДИРЕКТОРЪТ: Дирекция на музеите. А, ти ли си? Добре, добре, да дойде да ги вземе, тук са. Чакате ли ме? Татарлиев пристигнал вече? Е, тоз човек търпение няма! Слизам след малко...

КАРАДИМОВ: Ленче ли дава зор?

ДИРЕКТОРЪТ: Счетоводителят се разбързал, нали иска в отпуска да излиза.

На вратата се чука.

ДИРЕКТОРЪТ: Влез!

Надниква Ненка.

ДИРЕКТОРЪТ: Влез, влез, Ненке. Отнеси вещите, аз ще дойда след минутка.

НЕНКА: Ми те комисията са се сбрали долу!

ДИРЕКТОРЪТ: Знам, обадиха ми се, мерси.

КАРАДИМОВ: Нене, ми ти много хубаво си сгънала роклята на Евлампия бе, душко!

НЕНКА: Ама и ти си един! Няма да я туря на гърба си и пари да ми дават!

КАРАДИМОВ: Знам и без да би ми го кажеш.

ДИРЕКТОРЪТ: Да я свършим и тая работа, че бая се проточи! (поглежда си часовника) Ще караме без обедна почивка, то се е видяло.

КАРАДИМОВ: От толкова Европа не хлопа!

НЕНКА: (грабнала е купчината с дрехи и излиза през широко отворената врата) Ама и ти си един!

 

Останалите – директорът, Карадимов, Ангел застиват в позите си. Чуват се само стъпките на Ненка, докато слиза по скърцащото стълбище. Зазвучава песента „Часът на актьора“.

 


напред горе назад Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух