напред назад Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]



Седма сцена


Стаята на уредника в музея на Дебелянов. Асен разлиства книга. От музейната уредба звучат стихове на Димчо с музикален съпровод. През външната врата на музея влиза жена. Тя бавно приближава и спира до кладенеца. После хваща с едната си ръка веригата, опасана през барабана, а с другата бавно започва да върти дръжката на барабана. Чува се остро изскърцване. Асен вдига стреснато глава, скача и изтичва към вратата. Спира на прага, защото познава Еми. Тя се обръща към него с щастливо усмихнато лице и извиква.

 

ЕМИ: Петровски има много спешна работа и се налага веднага да тръгне за София. Аз обаче няма закъде да бързам толкова. Освен това предпочитам времето да е спряло. И в кладенеца да има вода. Знам още, че боровете са оттогава. Белоцветните вишни също!

Тръгва бавно към Асен, който също върви към нея.

Щом има кладенец, в него не може да няма вода, нали? Независимо на каква дълбочина се намира!

АСЕН: Дори и да няма, какво от това? Красивите неща са безполезни само за оня, който на всяка цена търси полза от тях. Животът не ги предлага всеки ден.

Двамата застават близо един срещу друг.

АСЕН: Добре дошла. Имаш ли билет?

ЕМИ: Да. Обаче еднопосочен. А за беседите... ще си платя отделно. Става ли?

 

КРАЙ

 


напред горе назад Обратно към: [Оценителна комисия][Славимир Генчев][СЛОВОТО]

 

© Славимир Генчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух