Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

В храм без стени,

без икони и тронове,

сред звездни мъгли,

с дъх на дъждове

             и тъмни стонове,

             вая

крехкото тяло

на свещите – стихове:

            Дълго, нощем,

            в свръхнапрежение.

            Сама като мишена.

            Нежно като Създателя.

Откривам,

             че восъкът може

не само да моли

             и да прощава.

Може да утешава,

да е опит за атентат,

             папирус,

             в който сълзите на отчаянието

             са издълбали тайната на душата,

да е огниво, прахан, искра

             за доброто око на Слънцето…

             Восъкът

- розовият вик на утрото

и жадната първа глътка на бунта…

Откривам,

               че сенки до мен

               змийски се хлъзгат, умират, излюпват

               в отвратително множество,

               и е студено,

               даже когато мисля за слънцето.

Скоро, скоро ще запаля свещите

от гладния поглед на дете в мрака…

Ние, свещарите,

имаме светлата радост

да оцеляваме заради пламъка.

Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

© Любов Динчева. Всички права запазени!