Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

на Стефан

Сигурно мога

да се изкача по оня

страшен път на вика ти, човече!

Чух,

че в края му няма небе,

отплувал е островът на надеждата...

Наоколо – антиморе,

                    антиматерия,

                     антибездна...

Ще стигна и аз след теб

границата на битието –

живите от единия дух

ги ослепяват често.

...

Тогава не продрахме с тебе гърла,

но и бедняшката длан не оставихме празна.

В краката ни сутрешната роса

бе разделената болка на някого.

С очите си носехме жива вода

и свестявахме слънцето...

Но кой на слабия вярва,

щом е до оня

                мъглив и стръмен предел,

     щом е предаден?

Имаш ли още обич – бисер блестящ?

Имаш ли още тяло – здраво и младо?

Връщаме се тогава назад!

Камъкът с нашето име

                     Ще има да чака!

Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

© Любов Динчева. Всички права запазени!