Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

На мама и татко

Църквата тежко изхлипа,

щом се разтворих във мрака й.

Горещо светците зашепнаха.

Изопнаха свещите пламъци.

Заплака тамянът,

             олтарът изпука –

                      Бялата врана е тука.

Тук, дето прадядо е пял литургии,

в мира кръщавал,

в радост венчавал,

смирих се,

с добро споменах

и днешните,

            и отвъдните.

   И молех!

Да ставам с първи петли,

да меся по педя хлябове,

да бабувам на трудни жени,

да припявам на харамии и овчари,

да губя кръст и очи

по ниви, черги, сукмани,

да ходя из трите кории

за билки небрани,

в Божурини тъмни води

да се оглеждам за хубост,

име, имот

тук да векуват!

Няма да тръгна оттук –

         с Богородична длан

          ме прегърна дървото на двора...

Бие клепалото в унес,

кравите идат,

комини димят

и Рождеството е вън –

над стрехите първият сняг завалява.

Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

© Любов Динчева. Всички права запазени!