Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

На Красен, сина ми.

Морето,

в тъмната чаша на залива,

бавно угасваше.

Потъмня кристалното синьо

          горе – в безкрая

и долу – в бездънното.

Взе си въздух дълбоко

                      морето.

           Заспиваше

в люлката синя.

Цяла нощ самодивски пътеки извиваха

и се впиваха сребърно, диво...

Да  избяга – то насън тихо плака,

                                безсилно,

и милион водорасли го милваха,

и пилееха риби хайвера си –

                      за лекарство,

а звездите една

                   по

                      една

все отиваха

         да го утешат

                           и угасваха...

Беше болно за глътка земя,

но скалата ревниво я пазеше.

Ясно чух как в краката ми изхрущя

укротеното морско щастие.

Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

© Любов Динчева. Всички права запазени!