Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

С оня призрачен кораб

от пяна и бриз

се полюшваше тихо душата ми,

а смехът й –

нежен и тих –

танцуваше над клонака.

После тя избеля,

после аз се смалих,

после всичко изгуби

цвят и образ. Открих:

тя била е в дъжда –

        земята го пи;

тя била светлина,

        която презирах...

Без език съм сега.

В оня призрачно бял

          и намразен

                корсар

половината аз

     отпътувах в безкрая.

Обратно към: [Писмо преди потопа][Любов Динчева][СЛОВОТО]

© Любов Динчева. Всички права запазени!