напред назад Обратно към: [Усмивки на асфалта][Виолина Енева][СЛОВОТО]



Рисунка на асфалта


С тебешири цветни ме рисуваха децата,

в парка украсиха с мен алеята.

Малко бях наивна, ръбеста и ъгловата,

ала важна в мене бе идеята.

 

Апатично, безучастно минаваха хора,

потънали в проблеми и умора.

Без да виждат планините, морето, гората,

където не заведоха децата.

 

Без за феите и принцесите да узнаят —

за тях отдавна вече не мечтаят.

Бях за тях само пастелно петно на паважа

и какво ли бих могла да им кажа?

 

Заваля и цветовете свежо заблестяха.

Валеше. Във акварели преляха.

Валеше. Морето кипна и се развълнува.

Във планината вятър забушува.

 

Валеше. Феи и принцеси оживяваха,

нови, чудни приказки създаваха.

Валеше. В ручейче се пъстроцветно превърнах,

желания да изпълнявам тръгнах.

 

Бълбуках вълшебна, а хората ме газеха,

невиждащи от дъжда се пазеха.

Валеше, валеше... Избледнях, съвсем се стопих.

Само лист един есенно оцветих.

 

Блесна слънце. Изсуши ме — сив фон на паважа.

Вече нямах какво да им покажа.

 


напред горе назад Обратно към: [Усмивки на асфалта][Виолина Енева][СЛОВОТО]

 

© Виолина Асенова Енева. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух