напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Европа, любов моя!


Вчера следобед ми се обади Годо (когото чаках вече четиридесет и седем години) и ми каза да го чакам на една пейка в Борисовата градина. Затвори телефона, а аз отидох да се обръсна. И докато стане време за срещата, продължих да се бръсна, защото на такава среща човек трябва да иде обръснат, както подобава.

И ето слънчице грее, пчелички жужат, аз стоя на пейчицата под цъфналото пролетно дръвче и съм в очакване.

Гледам, в далечината на алеята се задава някой. В сенките на трепкащите листа не мога да различа лицето му, сърцето ми започва предупредително да ускорява пул. Някой-ът върви и наближава. Вади и дакел на сиджимка, диша тежко и присяда до мен. Вади цигара. Подавам му огънче. Пали. Пуши и мълчи. Аз също мълча, но не пуша, защото не пуша изобщо.

Слънчицето грее, пчеличка жужи. Митеран мълчаливо пуши. Аз мълча и не пуша. Скучно ми е. На мен ми е скучно, сигурно и на него.

— Слушай — казвам му аз, — знаеш ли защо толкова обичам руснаците?

Той ме поглежда с франкофонските си очи и наостря уши. Дакелът сяда пред нас — парче лъскав салам с крака, гледа как движа устните си.

— Обичам ги, защото са мълчаливи хора. Ето например през 1951 ли, през 1954 година ли, били пуснали атомна бомба между Куйбишев и... Оренбург, някъде по диким степям перед Дунаем... искали да разберат може ли войската им да действа при подобни условия и как изобщо действа тази войска. И какво се установило? Войската действала мълчаливо, хората от околните градове умирали мълчаливо, някъде позвонкивало золото, защото мълчанието е злато. Няколко домакини от различни комуналки се разсърдили, че прозорците им били изпочупени, но отрядникът, един добър Стьопа с борода как Илича, рекъл, че е гръмнал котелът на един паровоз и от детонацията..., та затова, извините, бабки. Ето такива работи, мон шер, Франсоа. Ето такива!

Та стоим ние двамата с Митеран на една пейка в Борисовата и отдалеч изглеждаме тъй: той пуши и мълчи, аз не пуша и не мълча — с две думи, в оживен диалог съм. Той кима с глава, дакелът — aussi, пече слънчицето и аз говоря ли, говоря.

Обичам да влизам в диалог с Митеран. Разговарял съм и с Клинтър по този начин, с Джей Ем също, да не говорим за няколкото италианци, на които все им бъркам имената. Такива двустранни контакти ме освежават, ободряват духа ми.

Митеран става, махва с ръка, тръгва по алеята, кученцето му се влачи по асфалта. Жълтеникаво е и дълго. Но е куче добро. Митеран много го обича.

— Ех! — рекох си. — Добре си поговорихме в този слънчев ден. Казах му всичко жалко само, че не знае български.

Митеран се отдалечава, както открай време Европа се е отдалечавала нанякъде, а аз оставам на пейката в Борисовата градина и чакам Годо, който ми се обади вчера по телефона и каза, че идва.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух