напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Един ден от живота на Петър М.


Когато малко след полунощ, в първите минути на 14 декември 1989 година, Петър Младенов отвори хладилника, оттам изскочи проскубана котка, настръхнала като коледно борче, прескочи го и изчезна, мяукайки в диплите на къщата. Новоизпеченият партиен вожд изруга, посегна към бутилката „Pastis“, отпи и плю. Мастиката беше прокисната.

— Всичко се обърка в тази къща — помисли си той с омраза, — всичко!

Обля го топла пот, реши да се изкъпе и тръгна към банята, но се блъсна във фикуса. Ритна го и се стъписа — отсреща го гледаше руса жена, прехвърлила, прехвърлила... всички възможни граници, и му намигаше синеоко.

— Галя, Галя! — завика той на руски, но жена му спеше дълбоко и копнежът й по Трафалгар скуер се реализираше насън. Затова тя не го чу и той отново тръгна към банята. Не я откри. Вместо нея навсякъде изникваха стълби — бели дървени, бели мраморни и водеха надолу, надолу...

— Всичко се обърка — потрети той, после реши, че е урочасан, а може би омагьосан.

И се върна при хладилника. Взе бутилката, загледа втренчено етикета и пак (както тогава, когато за пръв път беше стъпил на друга земя) се изненада, че чуждата буква „Р“ прилича на българската.. Това го изпълни с национална гордост и го окрили. Той отпи. И продължи: гъл-галя-гъл, галя-гъл-гъл.

Котката отново се появи, изфуча, опита се да скочи на рамото му. Петър Младенов замахна с бутилката, тя полетя, а котката вече тичаше надолу по една стълба. Бутилката задрънча по мраморните стъпала и той се втурна да я улови. Тичаше задъхан, опашката на котката се мяркаше на завоите, бутилката подскачаше зад нея — дрън-дрън, дрън-дрън. Тичайки, той се блъсна в нещо и падна. Вече паднал, продължи да бяга, но кросът му стана равен и спокоен.

Събуди се от студ. Денят беше сив и небръснат, главата го болеше. Учуди се, че лежи край сандък за смет недалече от парламента. В недоспалите му очи се наби надписът „разноторгснаб“ и той по навик пак повика Галя! Искаше тя да му разтълкува чуждата дума, но жена му беше далеч оттук, далеч от него...

Той стана намръщен, почеса се под мишница, помириса пръста си и хлътна в Народното събрание. Вмъкна се на някаква баня и дълго стоя под душа. Искаше да премахне онази миризма на отчаяние и безнадеждност. И мисълта за стълбите и за котката да отпъди, и за Галя, защото, защото...

От известно време знаеше, че е изгубил либидото си. Усети го за пръв път в чужбина. Опита се да го намери в куфарчето си, в хладилника. И в листата на фикуса опита най-сетне. Приятели се помъчиха да му помогнат, но с интуицията си той разбра, че даром дарове отдавна няма.

Сега стоеше под хладката струя, която течеше по пухкавото му тяло, самосъжаляваше се и му беше много мъчно за себе си.

Изведнъж видя отново котката. Тя го гледаше кръглооко и съскаше, опашката й беше настръхнала. Скочи на гърдите му и заби нокти. Одра го, бликнаха капчици кръв, но водата ги изми и заедно с тях и котката изтече в канала.

Някой почука на вратата. Втори път припряно почука и той посегна към сакото си да се загърне. Тогава усети слабост в коленете. И докато бавно се свличаше на земята, разбра, че това не е от загубата на либидото, нито от прокиснатия „Pastis“.

Смътни гласове идеха отвън, зимните клонки дращеха отвъд стената, на вратата се чукаше настойчиво.

— Най-добре е Станко да дойде! — мина му през ума и му се стори, че вратата се отваря.

Ала врата нямаше.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух