напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



В тъмницата


Когато Ленин бе изгонен от мавзолея, пратиха го при нас на Развигор. Беше пренаселено и ние трябваше с него и Андрей да делим една килия. Даже понякога при нас вкарваха и Вълка Лупи, но понеже той непрекъснато менеше ту козината, ту нрава си, пращаха го и по другите килии. Когато го нямаше, при нас ставаше по-широчко, Ленин разпускаше краката си, Андрюша също, и си бъбрехме.

Бъбрехме си разни спомени през деня, а вечер Ленин ни говореше за електричеството. По-скоро ми говореше само на мене, защото Андрюша пишеше през цялото време. Пишеше с химически молив, плюнчеше го с върха на езика и затова му викахме Моравия. А иначе си беше червен. Лицето му беше такова — от притеснение да не би да си помислим, че пише (преписва) мислите ни.

Та така беше — Развигор, нашата килия, ту с Лупи, ту без него, дъжд вали, слънце грее — много знаем, не ни е еня, а Ленин разпуска крака, ставите му пукат, нали е по-възрастен и все гледа жумящата крушка.

— Ех, електричеството — казва той, — ех!

Винаги въздиша след това и мълчи. А понякога се отплесва в спомени. Разбира се, че за електричеството.

Много увлекателно разказва той. За кълбовидните мълнии, за огньовете на свети Елф, за Лодигин и Яблочков и за още куп исторически съвременности.

А Андрюша пише ли, пише. Пуфти, плюнчи химическия молив, езикът му морав, лицето червено и дума не обелва. Само обелва очи, когато се каня да се обърна към него и да го питам какво толкова пише в присъствието на Ленин, какво толкова пише, а не слуша...

Тъй минава времето. Никой не ни вика за разпит, защото разбрахме, че Ани (Крулева, не Младенова) е заета — плетяла нещо, време не й оставало за друго — зер зима е, криза е навън и чорапи трябват, иначе мръзнат краката.

Една вечер, с очи, вперени в мъждукащата крушка, Ленин започна да си тананика. Това се случваше за пръв път. Вече го познавах, той тъй увлекателно разказваше за електричеството, непрекъснато, а сега за пръв път мисълта му кривваше по друга пътечка.

Заслушах се, докато гледах как монголските му очи мечтателно се скриваха под редките мигли. Мелодийката беше позната, но не приличаше на Апасионата. Устните му мърдаха, крушката над нас мъждеше, а Андрюша продължаваше да пише.

— Хей! — рече изведнъж Ленин — Слушай!

И запя. Гласът му беше дрезгав и древен, но дикцията — ясна.

— Разцветали Яблочков и грушки...

Чуха се стъпки зад вратата. Някой ходеше по коридора на Развигор. Ключалката защрака, врата се отвори и извади Ленин и мен от унеса.

— Време е! — рече тъмничарят. — Тебя зовет из Питера! — Хвана го като вързоп и го повлече навън.

Вратата се хлопна.

— К`во рече? — запита Андрей и ме погледна с белите си волски очи.

В този момент крушката угасна.

— Електричеството спря! — казах.

Дочух хлипане. Андрюша плачеше. Той искаше да пише, беше тъмно. Беше тъмно като в Тилилейски ГОР, където Лупи си сменяше козината.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух