напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Поледица


Дядо ми Кръстьо Пастухов, социалфашистът, англо-американското псе и неизкушен лицемер, който беше емигрирал от България в Сливенския затвор преди 44 години, се завърна малко преди Коледа.

След едно тъй дълго отсъствие от обществения живот той беше толкова изостанал в политиката и съвременното битие, че се наложи няколко дни да му чета вестници, тъй като зрението му се оказа значително отслабнало, дори, бих казал, занемарено.

Отгоре на всичко изведнъж беше станал капризен. Не му харесваха шрифтовете, коментарите, консенсусът, националното съгласие и рейтингът на президента. Нервничеше. Докато опъваше крака пред камината, ставите му пукаха — все пак беше сто и деветнадесет годишен, но и аз нервничех, дразнеха ме неподстриганите му сколуфи и непрекъснатото наливане с английски чай. А беше немски възпитаник.

Стъкнах огъня, ставите му пропукаха, камината върна дим в стаята и аз усетих, че не ме свърта на едно място.

— Ако искаш, да се разтъпчем — предложих му. — Не си видял обновена София.

Той беше дошъл току-що, преди няколко дни, по една случайност ме беше заварил вкъщи — и аз трябваше да робувам сега на онази роднинско-партийна връзка, която...

А днес приятелят ми Кръстан Дянков, преводач от английски и бонвиван, имаше рожден ден. В затвора, Сливенския, преди да бъде удушен, дядо беше изчел всички преводи на Кръстан, имаше тук-там забележки по повод някои думи, които Кръстан си беше измислил в интерес на превода, и веднага прие поканата ми да дойде с мен и да се запознае лично с него.

И тримата бяхме адаши.

Това въодушеви още повече дядо и като навлече древния си шлифер, изпратен му от баба ми в затвора през 1948-а, стана.

Тръгнахме. Вън виелицата ни засипа с малки кристалчета, аз залитнах, но дядо ме прихвана под ръка, от устата му излезе пара, усетих нещо мило и родно и изведнъж се укорих за предишното си раздразнение. Дори понечих да му се извиня, но се сетих, че нашият род са сурови хора, чужд им е сантиментът и затова нарочно рекох: шайсе!

— На български нищо не значи — рече дядо и вдигна яката си. — А какво е клопот?

— Питай Кръстан — рекох му. — Нещо въшкарско е.

— Много въшки имаше в Сливенския — почеса се дядо. — Ей, много мръсно е там. И паяжини имаше.

Той се закашля — виелицата го беше задавила. Аз също се закашлях. Епигонски — нали носех името му.

Така си вървяхме по пътя — той, ексдепутат на няколко велики народни събрания и на няколко обикновени, и внук му, ни риба, ни рак, ни ален мак, виелицата бушуваше, на два метра нищо не се видеше, дядо Кръстьо говореше нещо, но не го чувах.

Изведнъж се спънах. Загубих равновесие и паднах. Върху нещо топло паднах, което се размърда под мен.

— Удари ли се, Кръсте — рече дядо и загрижено светна с фенерче. Наведе се и ме вдигна. На земята остана безформеният куп.

— Куче или човек? — попита делово дядо и обходи с фенерчето нещото.

— Нора Ананиева — рекох му.

Веднага я разпознах. Беше ми съученичка в яслите, заедно използвахме едно гърне, после тя стана професор и точно когато показвала някому дипломата си през прозореца, духнал вятър и отвял листа хартия. Останала девойката без документ, натъжила се, пропира се. От няколко месеца продаваше контрабанден кибрит на площад Батенберг.

— За Бога, купете си! — проплака тя. — За Бога!

В светлината на лъча очите й бяха безкрайно красиви и тъжни, как заманчивая Нора, като пещерата на Али Баба...

— Нещо загадъчно има в тези очи — рече дядо. — А дали пали кибритът? — Той се спря под една лампа и драсна клечка.

— Не! — извиках аз. — Ще стане пакост!

Бяхме на четиридесет и шест крачки от партийния дом. Бяхме на хиляда четиристотин и шейсет дни от едно Рождество, което за Някого беше само една нишичка в стената на времето, една много коварна каверна.

Ставаше късно. Тържеството на Кръстан сигурно бе в разгара си, дядо вървеше до мене, нервничех, защото бях неврастеник. Пак се подхлъзнах.

— Дръж здраво стъпката, Кръсте! — рече дядо и отново ме подхвана. Усетих твърдите му мишци и ми стана болно.

Стана ми мъчно и тъжно, че съм неустойчив и се подхлъзвам от един толкова тъничък лед. И че една най-обикновена виелица ме обърква.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух