напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Кръстюпът


на Крум Славов

 

В четвъртък следобед видях уважавания д-р Д. На покрива на ЦУМ. Седеше на ръба, клатеше краката и пускаше сапунени мехури в мокрия въздух. Те се рееха край него като листенца на розичка, слънцето захождаше зад Люлин и ги озаряваше в цветовете на дъгата. Д-р Д. се усмихваше талантливо и подкупващо.

Махна ми с ръка, аз също му махнах и щях да подмина, но той пусна толкова голям балон, че неволно се спрях и се загледах в него.

— Голяма работа! — рече насмешлив глас до мене. — Аз какви ги правя!

Беше Сашо Лилов. Поиска ми огънче, запали и ми смигна палаво.

— Бъркаш ме с някой! — рекох му строго и той се заоправдава, че това му е тик и так, нищо не искал да каже, не влагал подтекст и т.н., и т.н.

Съгласих се и погледнах нагоре. Д-р Д. продължаваше да си клати краката на ръба и да пуска балони.

— Недоизживяно детство! — изпуфтя презрително Саша.

Беше прав. Д-р Д. никога не е бил бебе. Точно това му казах и продължих, тъй като имах възможност да споделя радостта на майка му, когато се появи на бял свят. Беше същият — възрастен господинчо с ехидни мустачки. Годината беше нерадостна — капиталистически гнет, монархическо управление, несправедливост и майка му се зарадва, че няма да си губи времето и кърмата.

Ето как д-р Д. си остана без детство и веднага се хвърли да бичува неправдите.

— И социалния недоимък... — допълни Сашо и се засмя свенливо.

— Ех, време, време! — рекох, колкото да не обидя човека до мен. Повече ме занимаваше какво ще стане с доктора от покрива.

А покривът беше хлъзгав. Беше валяло сутринта и сега пак заваля. Само Лилов се уплаши и веднага тръгна към Позитано 20, а д-р Д. помаха отгоре, кой знае защо, приветливо.

В този момент до него изникна Розим. Беше същата — малко повяхнала стюардеса, но все тъй обаятелна и с бутилка „Джони“ в ръка.

Докторът се оживи, спря да пуска балони, изправи се и я прихвана умело под кръста.

Ех, че прегръдка! Просто му завидях.

Ето — стои си той на върха на ЦУМ, прегръща Розим, пие уиски, дъждът вали и сигурно се стича във врата му, но това не го плаши. Д-р Д. от дъжд не се бои, мисля си, просто от нищо не го е страх, той се разтваря във времето и не му пука...

Но той не се разтвори.

Просто направи няколко валсови стъпки, увлече след себе си стюардесата и двамата се отделиха от покрива.

Беше нещо вълшебно — също като в картина на Шагал. Те се реят под дъжда, слънцето е залязло зад Люлин...

И точно сега някой ме извади от унеса. Настъпи ме, изгрухтя, изхъхри и отмина. Беше правителството на Беров, вдигнало яка на балтона, леко накуцвайки. Зави към Ларгото, видях протърканите му лакти и си помислих, че е крайно време да се махна от този кръстопът. Да се прибера у дома и да изкъпя петмесечната си внучка.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух