напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Ефективна стачка


Откакто майка му беше починала, чичо Велко водеше съвсем скромен живот. Не пушеше, не пиеше и пестеше тока на НЕК. По цял ден стоеше на топло в Парламента и по тази причина редовно гласуваше за извънредни заседания във вторник.

Той имаше пинчер на име Жори П., с вид на плешива сърничка-джудже, и беше много привързан към него. Нямаше си никой друг, беше останал кръгло сираче преди година и от време на време ми се обаждаше да му помогна за някои дребни работи вкъщи, защото той беше професор и простите битови неща не му идеха отръки.

Тази събота лепяхме тапети. Бяхме свършили хола, оставаше само малката му стаичка-кабинет и сега седяхме в кухнята и обядвахме. Чичо Велко постла масата с вестник и заръфахме студеното варено пиле, прокарвайки твърдия хляб с водичка.

Глозгахме пилето, а костите хвърляхме на Жори М., който ръмжеше войнствено в краката ни и ги чупеше с бързите си остри зъбки.

— Засега стига! — рече по едно време чичо Велко и без да ме пита, уви във вестника половината пиле. — Нека има за утре.

Бях още гладен, но уважавах неговите принципи и се подчиних мълком.

И точно когато ставахме, за да продължим да лепим тапетите в спалнята-кабинет, Жори М. се задави. Захърка, заизвива сърнешката си шийка, бисерна слюнка се проточи между белите му зъбки.

Видяхме се в чудо. Вдигнах го и започнах да го тръскам надолу с главата, но Жори М. продължаваше да хъхри, а чичо Велко, пребледнял, кършеше ръце до мене и само повтаряше:

— За Бога, брате, ще го счупиш!

Аз се опитах да бръкна в устата му, но кученцето завъртя главата си и обели очи.

— Умира душичката! Отива си! — захълца професорът, издърпа го от ръцете ми и като клекна на пода, се помъчи с пръст да разтвори бърните му.

— Задавило се с пилешка кост — рекох аз.

В този момент чичо Велко изкрещя. Сърцераздирателно изпищя и заподскача на един крак. От левия показалец на ръката му течеше кръв.

— Олеле, умирам! — викаше професорът. — Кръвта ми изтича! Олеле, отивам си...

Уплаших се. Разтреперан се обадих на д-р Кольо Василев по телефона.

Бил отплавал за Антарктида.

Звъннах у д-р Дертлиев.

Отлетял за Мадрид.

Понечих да потърся Желю, но се сетих, че е доктор само по философия.

— Звъни в Александровската! — хлипаше с все по-тих глас зад мене чичо Велко.

Звъннах и там.

Казаха ми, че докторите от цялата страна стачкували ефективно. Ужасен погледнах към двамата. Кръвта от пръста на депутата изтичаше на широка струя върху старата парцалена черга и кученцето, потръпващо конвулсивно едва-едва, лежеше в локва кръв.

— Ами сега? — запита с тих глас чичо Велко. — Ами сега?

— И Господ не може да ни помогне! — рекох му. Седнах примирено на стола, загледах тъпо ненужния телефон и едри сълзи се отрониха от очите ми.

Нямах свидетели на кървавата трагедия. Как щях да се оправям след малко с полковник Крулева?!

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух