напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Игра на зарове


Валеше проливен дъжд. С Асен Авксентиел, или Мичковски, както бе по-известен, стояхме на изхода на Народното събрание и гледахме мехурчетата, които плаваха във вадичките вода по улицата.

Депутатите бяха взели всички коли — заминаха по партийна агитация в провинцията, дъждът непрекъснато се усилваше и ние щем не щем бяхме попаднали в плен.

Предложих на Асен да прибягаме до редакцията на вестник „Столица“, че беше наблизо, но той мълчаливо посочи брадичката си.

Разбирах го. Той имаше обратна захапка, долната му челюст застрашително излизаше напред и депутатът се страхуваше да излезе навън, когато вали дъжд. Можеше да му се напълнят белите дробове с вода, да се задави и да почине.

Върнахме се в бюфета. Взехме си по един айран и седнахме. Асен извади зарове. Трябваше да убием някак си времето.

Не ми вървеше. Подозирах го, че играе с фалшив зар, но никак не ми се разправяше. Исках спокойствие и губех непрекъснато.

— Нещо не ти върви — рече ехиден глас зад мене.

Беше Велислава Дърева, изумително дребно създание, като пуканка черна. Тя съблече мокрия си пуловер и го сложи на един радиатор да съхне. Замириса на сероводород. Асен се закашля и й хвърли унищожителен поглед.

Заровете се търкаляха. Продължавах да губя. Велислава седна до нас, извади плетка и като внимаваше да не сбърка лицето с опакото, започна да плете.

— Това е осмият ми пуловер — рече тя след малко. — За всеки ден имам по един такъв, а този е резервен.

— Я се разкарай — рече Асен. — Ти си от друга парламентарна група. Аре, чупи се!

— Все ме подбутват! — изскимтя Велислава и се премести по-близо до радиатора, зиморничаво свивайки рамене.

Асен продължаваше да печели. Явно беше човек с късмет или пък изпечен мошеник.

Бях влязъл вътре. И то не само аз, а почти цялото СДС. Защото играехме на вързано. На парламентарна група. На Асен му трябваше още един човек, аз се хванах на въдицата — колко му е един човек по-малко или двама...

Но полека-полека човекът стана още един, после още няколко човека, после много хора.

Хазартът е наркотик. Достоевски ми се беше оплаквал преди време, че до края на живота си не могъл да се откаже от него. Ето че се увлякох, Асен печелеше, моите ръце трепереха.

— Свършен си — рече Асен. — Без вас!

— Момент! — казах. Извадих списъка на групата и внимателно го прегледах. Наистина всичките бях ги проиграл. Май наистина всичките. Вече гледах тъжно, нацупих устни, аха да заплача, когато изведнъж видях едно име накрая. Беше онзи депутат, човекът-всичко, който никнеше, дето не го сееш.

— Имам още един! — рекох. — Ти си на ред. Хвърляй.

— А, не! — ухили се Асен. — Задръж Нейчо за себе си! Не го ща. Край!

Асен придърпа печалбата към себе си, събра я в шепа и я изсипа в джоба на панталона си. После стана и като си заподсвирква марша от „Аида“, се запъти да провери дали е спрял дъждът.

Походката му беше по момчешки небрежна, дори нахакана — походка на хвъргач на чук.

Погледнах към Велислава. Тя плетеше левия ръкав на осмия си пуловер и ми си усмихваше скромничко.

В бюфета на Народното събрание беше тихо. Бръмчеше буха, беше вяло и полумрак пълзеше наоколо.

Облегнах се и започнах на малки глътки да пия айрана си.

Изпих го до дъно и ми загорча.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух