напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Down by the riverside


С Митко Луджев и малкия ни приятел Желю бяхме отишли на риба. Следобед валя дъжд, речицата Дълбочица беше се размътила и придошла, Желю се канеше да влезе в нея.

Митко твърдеше, че има дълбоки подмоли, а Желю беше специалист по ловене на мрени с ръце.

Аз събирах съчки, за да стъкна огънче.

Желю се съблече. Подухна ветрец и мерните му гащета, дълги до коленете и доста широчки за слабичките му крака, затрептяха като байрячета.

— Бррр — рече той и внимателно натопи стъпалата си. Веднага отскочи назад, видях как кожата му настръхна.

— Ледена е, Митко! — оправда се Желю. — По-добре на червей.

— Пъзльо! — процеди през зъби Митко, но се съгласи.

Аз вече бях стъкнал огъня и Митко ме похвали, дори ме даде за пример на Желю.

— Огънят трябва да е винаги готов — назидателно рече — и олиото да е вряло! Зер не знаеш кога ще ти скочи балъкът в тигана.

Хвърлихме въдиците. Тежкият бамбук дръпна малкия Желю и трябваше да забием здраво неговия прът в брега, за да нямаме изненади и да го вадим със собствени ръце от водата.

Мълчахме. Рибата се плашеше от сенки и шум, полудремнахме край речицата...

— Ех, да ща да хвана златната...- мечтателно рече Желю.

— Сус бре, керата! — избухна Митко и Желю се сви раменцата си.

Отново стана тихо. Речицата, станала речище, глухо боботеше пред нас, стържеше и премяташе сивите камъчета, огънят пращеше и посъскваше от мокрите съчки, но рибата не кълвеше.

— Ще ми се да хвана златната рибка! — тихичко рече малкият и се огледа да не го чуе Митко.

— Е, и? — запитах аз. — Какво ще си пожелаеш?

— Да порасна — прошепна той. — Знаеш ли, ей там, зад онези ракити, имаме градина. Ягодова. Още от дядово време. Моето село се слави с ягодовите си полета.

Желю стана, заряза въдицата си и се протегна. Беше мъничък, недохранен, с широко щръкнали огромни уши.

— Искам да бъда голям, голяяям, за да мога сам да си достигам ягодите!

Мъчно ми стана за него. Разбирах го. Всяко дете мечтае да порасне като дядо си, иска да...

— Ще ги береш — изведнъж рече Митко, — къде ще ходиш! Но ако изникне гъба??

Желю ме погледна жално и объркано.

Аз свих рамене.

— Всеки с проблема си! — рекох му. — Я, твоята кълве!

— Може да е златната! — задъха се Желю, хвана пръта, задърпа с тъничките си ръчички, но рибата сигурно беше огромна, бамбукът се огъна, затрептя и Желю някак си за секунда се озова във водата. Плясна като рибка-мренка и започна да потъва.

— Олеле! — паникьоса се Митко. — Той не може да плува!

И заметна с въдицата. Тя беше с голяма кука, но реката течеше бързо и отнасяше малкия вече далеч от нас.

Аз завиках помощ! помощ!, но никой не чуваше.

А и да чуваше, едва ли щеше да разбере, защото Байрямдере се намираше вече четвърта година в Булгаристан и наоколо всичко говореше ватанския* си турски език.

 


* Ватан (тур) — родина

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух