напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Коледен дар


Катастрофирахме на Бъдни вечер. Чавдар Кюранов не успя да вземе завоя в снежната виелица и колата се обърна в канавката. Изскочих бързо и го измъкнах в снега. Колелата още се въртяха, човекът стенеше и аз се наведох над него. Беше жив, но кракът, десният, го болеше адски. Снегът се стелеше като в детството ни, шосето беше безлюден междуселски път и аз си помислих, че бялата смърт ще пристигне по-рано, отколкото зората.

Чавдар хлипаше, не можеше да върви, подхванах го и го изправих. Наблизо съзрях къща и като го придържах по някакъв начин, полека закуцукахме натам.

Влязохме в изоставен краварник с изпочупени стъкла и откраднати врати. Стоварих спътника си в ъгъла, пипнешком събрах това-онова и успях да запаля огън. Той лумна, протегнахме ръце към него, сенките ни затрептяха по стените, обрасли в гигантски паяжини.

Другарят ми продължаваше да стене. След малко го затресе. Домъчня ми и си помислих, че една глътка може да го подкрепи в страданието. В светлика на огъня, почти слепешком почнах да търся из краварника. И успях. Напипах хладно стъкло — бутилка някаква, и с тържествен вик се върнах при него.

Чавдар беше по-възрастен. Навремето ми върза синята чавдарка, но после ме изключиха от училище, защото дядо ми беше социалдемократ. Изселиха ни в друг град, а Чавдар стана комсомолец и доста по-късно депутат.

Сега пътувахме в предизборна агитация. Парламентът, както и държавата, бяха затънали в бензинова криза. Така странната съдба ни събра с него в една кола.

— Въпросът е уреден — рекох и попих ситните капчици пот, избили край русите му мустачки. После пригладих сламената му коса, паднала над челото... — Ще пийнем, ще се съживим, а утре...

— Ne me quitte pas! — изхлипа той. — Не ме оставяй сам в тъмното... при тази престъпност, дето броди навсякъде...

Аз вече отварях бутилката. Тапата изхвърча изведнъж със страшна сила, сякаш гръмна оръдие. Катурнах се, а моят ранен спътник заскимтя като коте, прищипано с вратата. Облак чер дим затъмни всичко, замириса на пор, а когато димът се разсея, видях огромен брадат човек, който се поклащаше отвисоко като стълб, надвесваше се над нас и пак се изправяше. Огромната му широка брада се развяваше като завеса.

— Ти да не си Дядо Коледа? — рекох все още зашеметен и запълзях на четири крака.

— Това е призракът... — запелтечи Чавдар и зави като вълк. — Това е неговият призрак! Ау-у-у-! — И закри очи.

— Огънят внезапно лумна и видях как косата на Чавдар се изправи като тел, като драки край плет, а после пред смаяния ми поглед побеля. Стана снежнобяла изведнъж, остана щръкнала като набучени удивителни в бяла пряспа.

— Аз съм Марксиенгелс — избоботи мощно призракът и се наведе над нас — Сега ще си разчистваме сметките.

— Добре! — рекох. — Но...

Още преди да стана чавдарче, бях слушал приказката за духа в бутилката. Сега, като гледах надвисналия призрак или дух, ми хрумна коварна мисъл. И както беше в приказката, го запитах:

— Кажи ми, Марксиенгелсе, като си толкова голям...

— Ехе! — засмя се той ехидно. — Искаш да ме избудалкаш? Къде мислиш, че се намираш?!

Къде се намирах ли? Бях в собствената си родина, на която от призраци и признаци й беше дошло до гуша. Бях с един ранен човек, в един разграбен краварник, до един огън и... Бях ядосан, но не уплашен.

— Кой е тоя, дето хлипа? — запита Марксиенгелс.

— Мой приятел — рекох и отново повторих въпроса. Вложих много искреност и учудване в гласа си, попитах как толкова голямо нещо, такава мощна мисъл и дух са се вместили в тази мъъъничка червена бутилка.

— Ще ти покажа, нищожество — рече призракът презрително.

Наведе се, хвана побелелия Чавдар в шепа и като я сви в юмрук, започна да се вмъква в прашното червено шише.

— Това е гаранцията, че ще ме пуснеш отново! — изръмжа той. — Нали ти е другар. Ротфронт!

Последен юмрукът му се скри в бутилката.

Пресегнах се и сложих запушалката.

Огънят догаряше. Някъде далече се обаждаха петли. Взех стъклото и излязох в утрото. Виелицата беше стихнала. На автостоп, с бутилката в ръка, се прибрах в София.

И веднага я изпратих в чужбина. Адресът беше:

Мадрид. Двора на Царя. За д-р Дертлиев

Беше Коледа. У дома запалихме свещичките на елхата и с дъщеря ми Марта запяхме: „Роди ми се Боже чедо, ой Коледо, мой Коледо“.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух