напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Куртев, аз, портретът на Ф. Д. и...


Преди известно време в Парламента избухна пожар. Котлончето, на което Клара Маринова пържеше мекици, даде на късо и се подпали инсталацията. Пожарникарите запечатаха сградата и Народното беше разтурено. Всички депутати се върнаха по родните си места, тези, които имаха професия, се заеха с нея, а Краси Премянов, след като опита това-онова, реши да продава семки. Беше ги прекупил от Иван Куртев, навикан като търговец на черно слънчогледово семе, и негов бивш колега. Сега цялото Красево семейство се беше върнало във Варна, децата му късаха „Дума“ и свиваха фунийки, жена му печеше семките на бавен огън, а Краси ги броеше и внимаваше във всяка фунийка да има по една семка по-малко, отколкото в предишната. Бизнес бе това, пък и семейството трябваше да яде.

Зимата вилнееше из българската държава като смахнат седесар, бардът на сините Коля Голопятко беше наказан от Бога с катастрофа и лежеше охлузен в една русенска болница, а лешоядите от Раковски 134 се канехме да празнуваме Нова година.

Бяхме само наши хора — Иван Куртев, аз, портретът на Ф. Д. и още някакво момче от Павликени, бивш депутат. Имахме пари, сделките на Куртев вървяха, социалдемократите изпращаха от време на време пари на царя в Мадрид... Народното събрание не работеше — бяхме постигнали целта си, времето отново беше наше и можехме да си позволим разкоша да празнуваме.

Но по неизвестни причини Ваньо бе мрачен. Белегът от дуел на дясната му буза подчертаваше това и аз се опитах да го развеселя. Разчекнах устата си с два пръста, опулих се като риба, оплезих се, но той ме изгледа осъдително и аз си подвих опашката.

Беше ми мъчно за него. Той нямаше биография. Дори полувековен юбилей никой не се беше сетил да му организира. Снимките от сватбата му бяха изчезнали при един обиск. Когато го изселваха за трети път, му откраднаха куфара. Родовата му памет беше изтрита от общинския регистър на Любимец и сега той беше любим само на себе си и на скромното си социалдемократическо семейство.

Нещо подобно му казах, докато наливах в чашата домашна ракия, донесена от момчето от Павликени, то нова още повече го вкисна и слава Богу, че в кабинета му влетя Виктор Михайлов премръзнал, но тържествуващ. Никой от нас не се изненада от появяването му, тъй като беше особен министър и можеше да се появи неочаквано. По навик застана мирно, вкочанен от студ, но доволен. Целият в сняг — пухкав, пухкав, котенце също.

— Дайте ракия — избоботи той усмихнат.

Лампата премига, но не угасна — явно захранването беше джоба му.

Закрачи сигурно по мокета, изкуствената настилка засъска като змия настъпена и сини искрички излязоха изпод подметките му.

— Същински бенгалски огън — рекох на човека от Павликени.

Иван наля гостоприемно, а Виктор хвърли на масата снопче ситно изписани листа. Гледаше хитро, малките му очички бяха зачервени. Тръшна се на канапето, протегна се. Наоколо замириса на студентска квартира. Отворих прозореца.

— Наздраве! — рече Виктор. — Победа! — После дръпна Иван и му посочи с крив нокът написаното.

В стаята беше тихо. Ф. Д. ни се усмихваше от портрета. Ние си пиехме мълком ракията, беше скучно като Първи концерт за пиано на Брамс, аз си мислех за Ленчето Поптодорова, дето сега си кара кефа в Солун на някакъв симпозиум, и...

Иван се наведе над листовете, но Виктор бързо ги придърпа и ги мушна в джоба си.

— Още веднъж наздраве! — рече той, пи на екс и се изправи победоносно. Вдигна яката на шинела си, каза хм-хм на руски, фино козирува и потъна в новогодишната нощ.

— Е? — обади се за пръв път човекът от Павликени.

Аз не се обадих, а погледнах Ваньо с интерес. Той се усмихваше унесено. Стоеше до бюрото си, внезапно озарен от провидението човек.

Светлината извираше от него, заобикаляше го като паунова опашка и той сияеше — младичък, младичък, сякаш тъкмо ще се жени.

— Най-после! — рече замечтано и молитвено скръсти ръце. — Най-после! Имам перспектива!

Думите му се застигаха една друга, прескачаха се, пререждаха се. Ту плачеше, ту се смееше... Вече имаше досие. Виктор Михайлов му го беше стъкмил сръчно и Иван Куртев най-после бе заприличал на един истински българин. Затова се вълнуваше.

Отново наляхме чашите, прегърнахме се тримата през раменете и се загледахме през прозореца.

— Я! — рекох изведнъж и посочих навън.

Вторачихме се през стъклото и можахме да видим как между падащите снежинки прелита Клара Маринова, яхнала нова-новеничка метла. Роклята й се дипли дъъълга като усмивката на Лилов, а под мишница стиска бутилка олио. Вероятно отива на Позитано да пържи мекици на Виктор.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух