напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Ален мак самотен нейде...


Откакто пи шампанско от пантофката на любимата си, Сашо Петровски — Лилов загуби спокойствие на духа. Все по-често се заглеждаше в залезите, любуваше се на капчиците дъжд, затрепкали по пролетните клонки, а пълнолунието го изпълваше със смътни предчувствия за неизживяни и неизречени думи.

За зла участ девойката почина от незнайна болест. Сашо потъна в личната си скръб, обзе го апатия, налегна го непрекъснат скепсис и старите му приятели постепенно се отвърнаха от него.

Той замина в чужбина, смятайки, че разстоянията даряват забрава, но споменът за миналите дни бе по-силен дори от волята. Усмивката му стана неуверена, поиезбледня, очите му все по-често гледаха виновно, а раменете му се приведоха напред.

Минаваха годините. Сашо Петровски — Лилов прекарваше дълго време пред огледалото, докато най-сетне успя да придаде на лицето си независим вид, а усмивката му стана загадъчна като на Джокондата. Но онзи скепсис, който го бе обзел някога, не го напускаше и той накрая разбра, че това е съмнението, което разяжда вярата и неминуемо води до срив.

Всъщност каза му го психоаналитикът и го посъветва по-често да чете.

Така с книга в ръка той се завърна у дома след едно тъй дълго отсъствие. Построи си удобна къща, обгради се с библиотека, картини и прислуга и заживя двойнствен живот. Денем — верен приятел на другари, нощем — раздиран от противоречиви истории.

А и историята бе противоречива.

В края на есента на 1989-та лиха сприя отнесе сезона и остана само едно напъпило клонче, което странно разцъфна през декември.

— Диалектика и мистика — рече той. — Мистика и глисти! И си помисли, че полудява, защото по-скоро това бе въпрос, а не констатация. „Най-опасният враг на човека е благоразумието“ — шепнеше му чужд глас, а той искаше отговор на въпросите, които го преследваха по дългия му път. Сети се за един текст от древната книга „Физиолог“, намери го и на глас зачете двайсет и четвъртото слово за жабата, сухоземната жаба, която се суши на слънцето и на студа, и на вятъра, и на снега. И всичко търпи и не се изморява много... Като има слънце, излиза на огряно място, а когато и прижури слънцето, пак влиза във водата...

Реши да стане монах.

Започна да бръсне главата си. Беше му вече все едно дали ще бъде шинтоист или католик; беше му все едно, дали е пчела или полянка с котки.

Той бръснеше продълговатия си череп, слизаше надолу към брадичката и не можеше да удържи хлипанията си. Волята му се размиваше и течеше по бузите, а очите му бяха объркани.

— По-голямо дело от калугерското няма, освен на мъчениците — рече си той, но в този момент ръката му трепна.

— Някаква мартенска котка под прозореца, влюбена в пълнолунието, поиска да пие от пантофката на любимата си, пи и забегна.

Александър Петровски — Лилов продължаваше да се бръсне. Едно косъмче до адамовата му ябълка бе непокорно, той с настървение го пребръсна повторно и бръсначът внезапно хлътна в гръкляна, сякаш праведник влиза в рая.

Падна на мозайката, облян в кръв...

Една муха се завъртя около него и кацна. Бе го помислила за макова поляна, а себе си — за пчела.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух