напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Озонова дупка


С Митеран се бях запознал през 1969 година на фестивала в Уудсток. Беше последният ден, на закриването. Джими Хендрикс малтретираше китарата си, сякаш беше чужда, всички пиехме това-онова и човекът отляво ме побутна и поиска гребенче. Дадох му, той се среса, върна ми го и си каза името. Аз също. Разменихме си адресите и след това се видяхме няколко пъти. Беше възпитан човек, не много натрапчив, но умен. Поне веднъж годишно закусвахме заедно ту у тях, ту у нас и така се създаде традицията, за която сега тъй много се пише.

Тази година той дойде у дома. Жена ми беше в командировка и ние го посрещнахме с дъщеря ми Марта, 11-годишен пубер, дългокоса и много отракана. Пиехме чай на терасата тримата, похапвахме и си говорехме за образователните системи в България и Франция. Марта се отегчи и отиде да тренира карате. Франсоа изми чиниите и чашите (това влизаше в традицията) и лениво се изтегнахме на шезлонгите. Януарското слънце на 1994-а беше априлско.

— Сбъркано време — рече Митеран и замижа.

— Озоновата дупка, парников ефект — казах многозначително и също замълчах.

Бяхме двамата на терасата. Скуката ни обвиваше приспивно с досадата си, някакво птиче, сбъркало сезона, се опитваше да налучка любовния си мотив и зимните клони на дърветата протягаха към небето артритни вейки.

— Ти защо дойде — попитах го по едно време. — Виждаш какво става тук.

— Чаках те в къщи — отвърна той. — Мислех, че като влезете в НАТО...

— НАТО, НАТО!... — викнах аз. — Не разбираш ли, че въздухът на планетата изтича! Че се задъхваме! И тук, и там. Въздухът не стига!

— Човек трябва да е търпелив и работлив — размърда се френският президент и отвори очи. Стана и се разходи по терасата. Бе в стилен костюм от шивача на Омар Шариф — Сифонели, а обувките му лъснати до блясък. Истински европеец. От горе до долу, чак да ти писне. Казах му, че ми е дошло до гуша от чужденци, които мислят само за себе си.

— А вие правите големи глупости! — каза той назидателно. — Къде ви е шефът на Атлантическия клуб?

Не издържах и креснах:

— Мони Паси замина за Антарктида. Там ще затъкват озоновата дупка, за да спасят света.

— Така ли? — запита иронично Франсоа, но изведнъж лицето му посивя, задъха се, започна да разхлабва възела на вратовръзката си...

Птичето бе престанало да пее.

Слънцето се клатеше на хоризонта и се свличаше заедно с Митеран и мен на терасата. И докато се опитвах да глътна мъничко въздух, си помислих, че Марта скоро ще се върне от карате и ще разхлаби връзките ни.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух