напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Един слепец в дъжда


Жан Виденов сънуваше, че е на средношколска бригада. Белят царевица в стопанския двор, шегуват се, едно девойче запява частушка и от време на време го стрелка с поглед. Жан се смущава, навежда очи и още по-старателно започва да къса сухия шушлек на царевицата, а девойчето извисява глас и Жан чувства, че това е за него. Приятно му е, но едновременно го е и яд, че е толкова стеснителен, че е така свитичък. Златният есенен ден се смалява, свива се в шепата си, наблизо някой удря по релсата звънки и силно. Край на работата, мисли си Жан и вдига очи. И се събужда.

Телефонът на бюрото звъни и един глас пита:

— Янаки Стоилов ли е?

— Жан Виденов! — казва ядосано Жан и тръшва слушалката.

Изправя се, разхлабва връзката си, пие чаша вода и изведнъж усеща, че е тъжен, печален и разочарован, че му се иска да си е у дома. Търси по интерфона кола, но диспечерът отвръща, че всички са в разход. От парламента му отговарят същото. Подпира брадичката си с ръце и си мисли, че напоследък много често търсят други лица на телефона му, че напоследък много често колите са заети... Решава да пътува с влак и поглежда часовника си. Има доста време и тръгва пеша.

Минава през Женския пазар. Хората се блъскат край него, натоварени с мрежи и сакове, търговците, надвиквайки се, хвалят стоката си, едно момченце пече пуканки. Жан си мисли, че до неотдавна децата ходеха само на училище и на бригади. И се сеща за съня си. Изведнъж му става хубаво и си затананиква песента за разцъфтелите ябълки и круши.

Тогава зърва слепеца и спира. Той седи върху синя пластмасова каса от бира, свири на цигулка и се полюлява, наклонил глава надясно. Небръснат е, косата му е руса, пред него има консервена кутия. А гласът му е чист като на ново, пролетно птиче.

— Сигурно се прави на сляп! — казва си Жан Виденов и се заслушва в думите.

„Атмаджъ дума Стахилу:

— Страхиле, страшен войвода,

защо си толкоз посърнал,

дали ти пушка дотегна

или ти сабя омръзна,

или за булче домиля?“

Едра жена се блъсва с него, извинява се на господина, отминава, понесла пълната си чанта, а той отново си спомня за телефонния звън преди малко и за това, че напоследък всички коли са заети, че и Сашо и Нора си пият кафето без него... Студена капка падна върху носа му. Поглежда нагоре. Тъмни облаци плуват ниско над Женския пазар, капките зачестяват и той неусетно се приближава до слепия певец, който се е приютил под един балкон.

„Нето ми пушка дотегна,

нето ми сабя омръзна,

нето за булче домиля,

снощи съм малко полегнал,

полегнал и съм позаспал,

лошав съм сън сънувал:

черно ма куче ухапа,

черни ма кърви обляха...“

— Дявол те взел! — казва Жан Виденов. — Едно време просяци нямаше. Имаше милиция.

Озърта се за милиция, но вече вали пролетен дъжд и всичко живо се е изпокрило под стрехите.

— Да ви плюя на демокрацията! — мърмори той и се навежда над консервената кутия на певеца. Бръква в нея, а после плюе ядно и я ритва.

— Благодаря! — казва слепият цигулар.

Но Жан вече е тръгнал яден и бесен, дъждът тече във врата му и той забързва, защото може да изпусне влака. В същия момент усеща удар отгоре, посипва го пръст, краката му омекват и той рухва покосен в една плитка локва сред чирепи от саксия и мъртви мушкатови цветчета. Около падналия се скупчва тълпа. Лекарка си пробива път, кляка и хваща студената китка. Пръстите му се разтварят и една петлевова монета се изтъркулва, блясва на светлината и се удавя в локвата.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух