напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Момчето и златната ябълка


И Австрия е китна държава. И България!

Австрия има Залцбург, а България — солниците в Поморие.

И там, и тук еднакво обичат Синия Тих бял Дунав. И слънцето грее еднакво, и навсякъде еднакво избелва прането на двора...

Тези мисли дълго време се гушеха в подкорието на Андрей Луканов, той не смееше да ги сподели с най-близките си, дори със сестра си Маня. Криеше ги ревниво в сънищата, сутрин гледаше гузно другарите от близкото си обкръжение и беше щастлив, че никой от тях не чете Фройд.

Бедният Андрей! Мечтите му го изяждаха, гризяха го като съвест, но външно се държеше. Беше стоик трето поколение, закалено в миражите, и бе уверен, че е роден под щастлива рубинена звезда.

Но една сутрин, когато се бръснеше, с ужас видя, че е побелял.

— Ако все още си мъжествен — трябва да действаш! — решително каза той и припряно излезе от къщи. За няколко часа се взе в ръце, премахна различни пречки пред себе си, проведе няколко телефонни разговора на славянски, изпи две чаши уиски, а вечерта обясни на приятелския народ от България, че слънцето е едно и свети еднакво за всички. Оприличи го на златната ябълка, която най-малкият брат от приказката успял да спаси едва на петдесетата година, и след като убил ламята, дал на всеки късче от вълшебния плод.

Ето това рече, примигвайки под прожекторите, и след загадъчна пауза, усмихвайки се, направи онова съобщение, което разтърси Европа.

Обяви аншлус с Австрия.

Нямаше коментари, а само ръкопляскания зад кадър. През отворените прозорци звъняха чаши, развълнувани люде гълчаха, а Синият Тих бял Дунав ечеше в звездната нощ.

Андрей Луканов крачеше по нощните улици сам и усещаше лекота. Струваше му се, че е хвърлил riesengrossen товар от плещите си и мислеше, че най-после е постигнал непостижимото.

Щом зави зад ъгъла, той зърна радостните прозорци на къщата си, преливащи от светлина, за секунди си помисли, че сметката му за осветление ще се покачи неимоверно, но после махна с ръка и реши, че веднъж е празник! Че веднъж се живее!

— Така е! — потвърди дрезгав глас зад него. — Само веднъж!

Андрей се закова на място, вцепенен.

— Всичко се сбъдва! — рече гласът и той го позна.

Бе на кръщелника му, онова момче, дето едно време го хванаха без билет във влака за Бургас. Тогава отиваше в Созопол да лепи афишите на летните културни тържества на „Академия Аполония“. Бе лято. Момчето преспа в етапното на някаква гара, после му се обади и той нареди да го освободят, за да свари да разлепи афишите, преди kleister-ът в кофата да изсъхне. След това на няколко пъти момчето му бе благодарило по различни начини.

— Много съм щастлив, Илийчо! — каза Андрей.

— Чудесно, кръстник! — отвърна гласът и изплува от тъмното. Гласът на Г-13, глас на зографисано като сърчице личице.

Андрей понечи да подаде ръка, но се дръпна ужасен. Срещу себе си видя пистолет.

— Ти вече си свърши работата! — успя да дочуе той и отекна изстрел...

Това беше всичко.

На другия ден на ъгъла на Kartnerstrasse и булевард Витоша бе открита голяма европейска пералня. И понеже мястото бе проветриво, а слънцето грееше постоянно, прането го сушаха навън.

Бе много приятно в един европейски град да зърнеш толкова интимно кътче, което ти действа успокояващо като спомен от детството.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух