напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



И все пак Бог


Една сутрин, докато правеше макиажа си, Нора Ананиева усети празнота в себе си. Тя се опита да анализира това състояние, докато изскубваше едно непокорно тъмно косъмче над горната си устна, но нищо не се получи. Косъмчето упорито се държеше за меката кожа, пинцетата се изкриви и Нора ядосано я хвърли на пода. След това с два пръста се опита да премахне дяволското израстъче и с досада забеляза още едно до него.

— Боже мой! — рече тихичко тя и се озърна някой да не я чуе. — Боже мой!

Напоследък електрическите контакти имаха свойството да се правят на микрофони, това го разпространяваше наляво и дясно левият и десен печат и Нора с основание се страхуваше.

— По дяволите! — рече тя този път силно и като видя, че трето косъмче се промъква между другите две, решително ги обръсна с жилета на мъжа си. После енергично се облече.

Но чувството за празнота не я напускаше. Беше нещо особено и шантаво, все едно, че е била свидетел на тайна целувка между мъже, все едно...

— Е, все едно! — реши накрая тя и тръгна пеша към Позитано 20, където я чакаше опашката от БЗНС-та. имаха уговорка.

Учуди се, че никой не я поздравява. Тя беше интересна фигура, популярна от екрана на телевизията и страниците на вестниците, бе доказала присъствието си в света и у нас...

Мина без самочувствие през една кална градинка, мърляв кос подсвирна подигравателно зад нея, тя се наведе и го замери с бучица пръст. Той подсвирна отново и тръгна към нея. Както бе клекнала, усети, че я пронизва болка и не може да се изправи.

— Боже мой! — каза тя този път наум. — Закъснявам!

Между хилавите кокичета косът продължи да подскача напред, подсвирквайки си мотив от концерт за флейта на Вивалди, а тя си рече, гледайки го упорито и с омерзение, че въпросът не е в словесната, а в реалната политическа изява.

— Сашо Лилов е прав! — измърмори Нора и направи нов опит да се повдигне. Опря се с длани на земята, но болката пак я преряза и не й позволи да се изправи.

Косът продължаваше да приближава, жълтият му клюн бе огромен, превърна е в китайска стена и тя затвори ужасено очи. И в тях усети сърцето си и някак смътно се зарадва, че празнотата я напуска. Флейтата на Вивалди се вмъкна в нея, обая я, обля я в бяло, болката премина. Но изведнъж с ужас разбра, че вижда Бог.

Бе петък.

Случайно на път за парламента Александър Маринов я намери полегнала леко на сърцето си.

— Нора — рече той, нежно коленичи, обърна я по гръб и замря.

Беше й поникнала гъста брада като на Маркс и в нея едно косе-босе бе снесло яйчице.

Той го взе изненадан в шепите си. Бе топло и много мъничко яйчице. Помисли си, че няма да стигне за всичките БЗНС-та. и затова го изпи.

Все пак бе петък и гласът му в пленарната зала трябваше да звучи звънко.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух