напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



В тъмното умира нещо


Венци Медарски, бившият ексвелик депутат, а сега лидер от ръководството на труда „Подкрепа“, въртеше страхотни баници с месо. Те бяха по-прочути от тайнственото македонско вино „Керацуда“, топяха се в устите на избрани гости, но Венци не откриваше тайните на рецептата никому. Пазеше я така както само един Венци Медарски може да пази мислите си от чужденци и натрапници. Мълчеше с многозначителна усмивка и от време на време разпределяше баницата. Хората мляскаха и пъшкаха блажено, беше много вкусно, беше им изключително вкусно и му бяха много благодарни, защото баницата беше хубава.

В тази зимна седесарска вечер той бе поканил у дома на село групата на 39-те, дето бяха гладували преди няколко години срещу Народното събрание. Още тогава той им бе обещал да ги нахрани хубавичко, след като минат изборите, то тук — работа, там задължения и ето че чак сега си изпълняваше намерението. Завъртя телефони, би телеграми, някои приеха поканата, други, улисани в работата си, бяха забравили кой е Венци. Но Жоро Марков го успокои с кратко писъмце, че верните приятели го помнят и ще го почетат с добро присъствие, само ако обясни как точи корите на баницата.

— Бе, Жорко! — завайкал се по телефона Венци. — Една тайна си имам...

Но Жоро го прекъснал нервно и му припомнил, че всеки си има по една или друга тайна, но тя е до време, и Медарски клекнал.

Ето сега седяха в добре затоплената одая, защото Малък Сечко се бе озъбил като кинжал, и мляскаха по мъжки. Спомняха си гладната стачка, дертлиевската конституция и палатките на хората, които бяха дошли да гладуват в подкрепа заедно с тях.

— Само ни развалиха имиджа! — рече един пълен депутат с вид на герой на Джани Родари. — Какво си мислеха те — че ще станат депутати?

— Ами нас вече ни имаше — рече Жоро Марков. — Стигат й на България толкова.

— Бий им шута! — каза Дон Домат, но се задави, почервеня и очилата му се изпотиха от напрежение.

— Леле, умира! — извика една милозлива госпожа и се опита да го търкулне настрана, но не успя.

В този момент угасна токът. Стана тъмно като в дядовото детство, всички млъкнаха, само в паузите на зимната виелица се чуваше задъханото хриптене на задавения депутат.

— Олеле! И аз ще умра! — завайка се патетично госпожата, а някой ехидно подхвърли, че това са празни думи на една пълна дама.

— Ченге, не обиждай! — кресна строг глас. — Много отскоро си при нас.

— Бий му шута! — отново завика някой. — Ритни го по кокалчетата.

Отекна плесница. Като че ли двама се сбиха, защото се чу шум на съборена маса, тъничък гласец заповтаря ситничко:

— Боже! Божкеее! — После захлипа и зави тихичко като премръзващо кученце. — А аз си мислех, че само ще похапнем, ще си кажем някоя и друга думичка...

Продължаваше да бъде тъмно, някой запита дрезгаво къде е домакинът и няма ли да се погрижи за спокойствието на гостите си. Може би наблизо умира техен другар, умира депутат...

А домакинът бе успял в суматохата да се измъкне навън. Стоеше под стряхата само по фланелка без ръкави и панталон, нещо то дразнеше в носа и той се опитваше да го махне със специално нокътче на лятото си кутре. Мислеше си, че всичко е от ясно по-ясно. Работата не е в корите на баницата, а в големината й. Мислеше си още и аз Едвин Сугарев, който сега някъде с приятели вегетарианци си сърба клин-чорбицата.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух