напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Живот като кампари с лед


След като отвориха досиетата, някак си съвсем естествено електоратът на СДС се стопи като бучица лед в чаша кампари. Бяхме останали само двама — Любо Лачански, смахнат журналист от още по-смахнатия вестник АНТИ, и аз.

Една сутрин в просъница чух телефона.

— Близо час звъня — скара се познат глас. — Моля те, мини към мен!

Беше Виктор Михайлов, вътрешният министър, с когото се виждах от време на време.

Влязох през задния вход на министерството и вече в асансьора ми хрумна, че може би Виктор пак се рови в досието ми.

Вмъкнах се, без да чукам, в кабинета и направо му казах, че е по-добре да се занимае с Любчовото досие.

— Ти за подлец ли ме мислиш! — почти се обиди министърът и наля по чаша. — Аз така, само от скука. Какво е това?

И ми подаде два листа. Два старинни жълти пергамента, изписани с глаголица.

— Как са попаднали там? — запитах, докато ги разглеждах внимателно.

— Знам ли! — сякаш оправдавайки се, разпери ръце Виктор. — В това объркано време, когато...

Внезапно отекна гръм. Сградата се разлюля, двамата политнахме и се подпряхме на бюрото. Вдигна се пушилка пред прозорците, в стаята нахълта дим и отново отекна гръм. Бялата къща на Министерството на вътрешните работи се тресеше.

— Земетресение ли е? — запитах министъра, докато лазех по пода и се опитвах да се свра под бюрото, а бучицата лед звънтеше в чашата ми.

— Може би — рече неуверено Виктор и ме погледна плахо. — Казва ли ти някой.

Издрънча телефонът. Беше паднал на пода и го вдигнах. Обаждаше се Любо Лачанеца. Каза ми да взимам министъра и да се махаме веднага, защото бригадата на Иво Карамански блокирала всички министерства. Имали граномети, а „имаш ли гранатомет, имаш све!“ — завърши Лачанеца и тракна телефона.

Добрахме се до покрива и успяхме в последния момент за скочим в хеликоптера. Металното водно конче се гмурна уютно във въздуха точно в момента, когато сградата се срути и мигом се превърна в история.

— Къде ще си допием? — запита Виктор Вихайлов и посочи празната си чаша.

— На вилата на Лачански — рекох му. — Успокой се.

— А какво излиза от това? — прекъсна ме министърът и посочи пергаментите.

Обясних му, че нищо конкретно не мога да кажа в тази суматоха, но много вероятно е да са неизвестни страници от Асеманиевото евангелие от десети век.

Ненадейно машината подскочи и започна да пропада между облаците. Вероятно работниците на Карамански бяха улучили хеликоптера.

И докато земята се приближаваше стремително към нас, Виктор се вкопчи в ръката ми. Запита с тънък гласец какво ще стане след малко.

— Ледът ще се стопи — рекох му. — Любо Лачански ще вдигне една след друга твоята и моята чаша и ще ги гаврътне. Две чаши кампари битер, изпити за нас. А после ще се прекръсти.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух