напред назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]



Песъчинката


На Марта

 

В далечните бели дни, когато Петър Младенов бе поет, а аз само разведен баща на красиво момиченце, лятото прекарвахме на пясъка Урбань — две мили северно от нос Емине. Двамата бяхме решили да мълчим, защото обмисляхме бъдещите си работи, ядяхме сурови миди с щипки и пиехме деветпроцентов оцет в бурканчета от горчица. Той струваше три пъти по-евтино от виното и когато му слагахме сода за хляб, добиваше съвсем приличен вкус.

Живеехме си, както сега казват, като дисиденти. Шумът на морето пречеше някой да подслушва мислите ни и ние се чувствахме като неродени деца, укрити на завет в утробата на майка.

Понякога за ден-два идваше Желю с онези черни гащета, стигащи до коленцата му, тананикаше си трикитрикимонамур, пясък хрущеше под петите му, но това не пречеше на мисълта на природата и тя продължаваше да възпроизвежда, и слънцето изгряваше и залязваше за нас. Бяхме постигнали съвършенството и бихме искали това да продължи до безкрайността, която все пак някога щеше да ни всмуче в космоса си.

Но една сутрин от минаващ кораб полъхна песничка и като вятър променлив ни раздуха в различни посоки.

Излезе върна и заличи трапчинките от петите ни по плажа.

Желю стана президент, поетът понаучи френски и се скара с президента, а на мен ми се роди второ момиченце, което приличаше на първото. Поканих и двамата на кръщенето, но те не дойдоха, защото продължаваха да се карат по стъгдите и сънищата си. Бяха взели в ръцете си времето, пропиляваха го като пясък през шепи, а тези, които не ги познаваха, се биеха за песъчинките и всеки, успял да се добере до зрънце, го криеше в дланта и си мислеше, че светът е негов.

Тъй постепенно времето свърши. Или пък пясъкът? Не съм сигурен. Но за мен не остана песъчинка.

И тогава се сетих за онзи плаж, на две мили от нос Емине, и заведох момиченцето си.

Беше родено на трети март, аз обещах да й направя пясъчна торта и тя рече, докато пътувахме:

— А ще си изпеем ли песничката за времето?

— Разбира се! — отвърнах й. — Стига да имаме време!

— Че то е наше! — каза тя и усетих как прелива детската й наивност в ръката ми

Оставихме БМВ-то на пътя и тръгнахме към лагуната, която ни отделяше от плажа, където бях прекарал мълчаливи години с двама приятели. Вървяхме само по камъни и Марта попита къде е пясъкът, от който ще направим тортата.

— По-нататък — рекох, влизайки в спомените си за онези бели дни. Но и по-нататък не намерихме пясък.

Морето грухтеше на метър от нас и аз взех Марта на рамене, за да не се измокри. Бавно стъпвах по камъните и търсех поне двете шепи пясък, от които трябваше да направим празничната торта.

В този момент видяхме Бриго Аспарухов. Стоеше на ръба на земята, гладко избръснат, както винаги, стъпил внимателно на хлъзгавите камъни и ронеше... пясък ронеше между дланите си.

— Стой! — изкрещя Марта и скочи от раменете ми. Затича към него и увисна на гърба му. А той небрежно я отърси със силната си ръка, тя падна до краката му, той я прекрачи и последните песъчинки паднаха във вълните.

От морето изплава подводница, Бригадир стъпи на мостика и се скри в дълбините на морето.

— Тате, тате! — захлипа Марта, гушейки се в рамото ми и слава Богу, че плачът й бе силен, за да не може да чуе как мидите пеят.

А песента им и досега звучи в ушите ми:

— Бриго! Бриго, мон амур! Бриго, Бриго, ном амур!

Бедните миди. Те нямаха родова памет и писменост и не знаеха, че и една мълчалива земна песъчинка може да ги задави. И не знаеха, че от пясък не става торта за ден рожден.

 


напред горе назад Обратно към: [прежИ´вяното][Кръстю Пастухов][СЛОВОТО]

 

© 1994 Кръстю Пастухов. Всички права запазени!


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух