Обратно към: [Румяна Райкова][СЛОВОТО]

Кой можеше да знае...

...а днес бях жива

нямаше луна мъгла

и белият прилеп го нямаше

само четвъртъчните колене ги имаше

но те се отпуснаха

и тупнах в сряда на средния (път)

Кой можеше да знае...

че ми падна усмивката

и дълго я търсих в тревата

че без да искам настъпих малко умрелия охлюв

и той стана много умрял охлюв

И жабите много ми се радваха тогава

и плаках ли, валях ли...

Кой можеше да знае...

не и въздишащият ти гръб

едва ли устните ти приковани

(в) сърцето ми едва ли

...тогава моят мил Вайехо, Сесар

както се разхождаше из Париж

ми каза по най-мъртвешки и френски

да попитам Порфирио – мъжа с конско лице

Барба-Хакоб бохема...

И аз търсих Порфирио в Меделин

а той бил блуждаещ дух...

И пак се събудих и забравих всичко

Кой можеше да знае...

И само поисках едно дълго заспиване

този път сама поисках

да счупя третото доверие

в моята си глава само

по един изящен начин

защото първите две ме порязаха

като

една малка бяла смърт

малка и бяла

бяла и малка

бяла бяла

една малка бяла смърт

Обратно към: [Румяна Райкова][СЛОВОТО]

© Румяна Райкова. Всички права запазени!