напред назад Обратно към: [Албена][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Сцена 1


На чердака пред мелницата. Сенебирски, с килнат назад калпак, и разчорлен перчан на челото си, седи на пейката и гледа към къщите насреща. До него – дядо Власю.

 

СЕНЕБИРСКИ. Я виж бе, дядо Власьо, виж: всички къщи са чисти, всички къщи са измазани за Великден, само на Албена не е. Къщата й прилича на курник. Е, разбира се, Албена не бива да си цапа ръцете. Албена е кокона. Албена знае само да тури китка на главата си и да тръгне из махалата – врът насам, врът нататък, ха-ха-ха, хи-хи-хи – и туйто. Туй знае Албена.

ДЯДО ВЛАСЮ (смее се). Ама пък хубава е синковицата! Какво яде, какво пие – не знам, ама от ден на ден по-хубава става. Наляла се като грозде по Св. Богородица. Капчица! В чашка да я изпиеш. Разгеле, Иванчо, я дай насам шишето, че ми пресъхнаха устата (Поема шишето, което Сенебирски изважда от джеба си и му подава.) Хай наздраве! (Пие.) Уф, че люта ваджията... Да почакаме пък, може да дойде Албена.

СЕНЕБИРСКИ. Не ми тряба мене Албена. Не искам да я зная. Ти да не мислиш, че зарад нея съм дошел. Селендурка такава! Мисли, че хората умират за нея. Не ми я споменавай, не искам да й чувам името.

ДЯДО ВЛАСЮ. Чудна работа. Че изнапреж нали все за нея ме питаше бе, Иванчо?

СЕНЕБИРСКИ. Не ща, ти казвам.

ДЯДО ВЛАСЮ. Е, като не щеш, и аз не ща. Да приказваме тогаз за друго. Де беше снощи?

СЕНЕБИРСКИ. Бях при Куцара.

ДЯДО ВЛАСЮ. Намери ли го?

СЕНЕБИРСКИ. Намерих го. Аз и Куцар хубаво си поприказвахме. Два пъти приказвах с него – веднъж тук, при воденицата, и после в къра. Намерих го там при конете, стояхме и приказвахме. Разправих му аз много работи. Добре я наредих аз. И ако съм дошел тука, дошел съм не за Албена, чу ли? – а за Куцара. Куцар ми тряба мене, искам да го видя. Дали е дошел?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не вярвам да е дошел. Куцар по това време е при конете.

СЕНЕБИРСКИ. Може да си е дошел. Ако не си е дошел, ще си дойде. Страшен е тоз Куцар! Каква сила! Бик да улови за рогата, ще го удуши. Славен е тоз Куцар. (Помълчава.) Не, диване е! Простак! Глупак! Такъв с кремък да го дереш, главата му да смажеш! Дал му господ сила да събори планина, а на една жена не може да заповяда.

ДЯДО ВЛАСЮ. А бе Куцар... прост чиляка... Куцар...

СЕНЕБИРСКИ. Прост, прост, прост!... Дай шишето, искам да пия. Ще пия ей тъй, напук, не искам да ми заповяда никой – не кмет, ако ще би и цар да е. (Пие.) Яд ме е... Тъй ме е яд, че в устата на змия да плюя, ще я отровя. (Пие пак.) Ама, каквото щеш кажи, Албена си е хубава. Хубава е, дядо Власьо, хубава е! Хубава си е била винаги – и оназ година, и по-оназ година, ама сега – цъфнала е като трендафил. Ах! Казвам, че я мразя, ама не я мразя. Не я мразя. Не я мразя, не! Как да я мразя, мога ли да я мразя! Тя не е крива, криви са онез, дето са тръгнали подир нея. Те я развалят. Ама аз ще ги науча тях! Ръцете им ще счупя, главите им ще счупя! Аз съм я наредил. (Сепва се.) Не, нищо не съм наредил. Не ми тряба. Албена си има мъж, той да му мисли. Дали е дошел Куцар?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не ще да е дошел. Слушай, Иванчо, ти да не би да си му казал нещо?

СЕНЕБИРСКИ. Кой, аз ли? Какво ще му кажа! Какво знам, та какво ще му казвам. Не ми тряба. Подай ми шишето. (Дига шишето да пие, но веднага го снема.) Че ти си го изпил, капка няма. Да съм казал нещо на Куцара ли? Не ми тряба. Нека правят каквото си щат. Яд ме е мене на Нягула. Ако не беше той, сега щях да си бъда у дома. И Нягул надул един нос, не му се приказва. Почакай бе, приятелю, ще видим кой кум, кой свят...

ДЯДО ВЛАСЮ. Сега пък с Нягула. Какво имаш пък с Нягула...

СЕНЕБИРСКИ. Нягул ли, Нягул ли? Каква лисица е тон! Яд ме е на него. Много си е вирнал главата. Онзи ден, не бързах, смели, рекох му на тоя сиромах, на Гунча, смели му, че да си върви, болно има в къщи. А той – не може. Чакай бе, приятелю, какво си се възгордял, до вчера ходеше с кърпени гащи. Ще дойде видовден, ще видим... Дай шишето... Не, остави, празно е. Да идем В кръчмата. Искам да пия. Ще дойдеш ли?

ДЯДО ВЛАСЮ. Как да не дойда, за тебе като бъде. Иванчо, аз съм с тебе, виждам, майка, душмани имаш, ама не бой се. Аз съм с тебе, в огъня да влезеш, и аз ще вляза. Приятел си ми, обичам те.

СЕНЕБИРСКИ. Да видим по-напред за Куцара. Дали не е дошел?

ДЯДО ВЛАСЮ. Не, мама, не. Няма го Куцара.

СЕНЕБИРСКИ. Да не е във воденицата?

ДЯДО ВЛАСЮ. Няма го и във воденицата. Нали ходих там.

СЕНЕБИРСКИ. Да вървим тогаз в кръчмата. После пак ще дойдем да видим за Куцара. Да вървим. (Тръгват.) Я виж бе, дядо Власьо, какви са бели къщите! Всички са бели, само на Албена не е. Ама Албена е хубава... (Ядосано.) Не, Албена не ми тряба. Не искам да я зная. Да вървим по-добре в кръчмата и да пием. Тоз Куцар, защо не дойде тоз Куцар! (Излизат наляво.)

 

Нягул и Албена излизат от мелницата и като дохаждат до чердака, спират се.

 

АЛБЕНА. Е, и туй пък търпи ли се! Да не можеш да излезеш на улицата, все ще ти излезе някой мъж насреща – или тоз пиения, или Гаврил. (Като се озърта.) Няма го, отишел си. Дано земята да го погълне. Нягуле, сърдя се и на тебе.

НЯГУЛ. Сърдиш ли ми се? Защо?

АЛБЕНА. Ами че едвам дойдох и ти – върви си! Не ме щеш, омръзнах ли ти! Хубаво тогаз, аз вече няма да дохаждам, щом ме пъдиш...

НЯГУЛ Не те пъдя аз, казах ти какво има. Днес барем не трябва да се мяркаш тъдява. Заради снощната случка селяните са страшно наежени, хеле хаджи Андрея! Какво не говорил пак за тебе! Страх ме е да не мине оттука – нали все Гаврила търси – и да те види. Ще ти надума нещо, нали го знаеш какъв е...

АЛБЕНА. Тоз човек пък, какво съм му направила. Е, какво приказват сега пък?

НЯГУЛ. Казват, че нощес някой прескочил през дувара у вас. Сенебирски бил, казват.

АЛБЕНА. Боже, как измислят... Куцар си дохожда нощес. Два пъти се връща от къра – заморен, изпотен, като че е бягал. И ми се видя такъв един – ходи, оглежда тук-там, чака...Той беше, а те... Нека приказват пък, аз съм си чиста... Не искам да ги знам. Ти не ми ли вярваш, Нягуле?

НЯГУЛ. Вярвам ти, вярвам. Но сега е лошо, много са наежени селяните, приказват. И затуй ти казвам да си идеш, докато се размине.

АЛБЕНА. Ще си отида пък, като искаш, ще си отида. Ама не ми се отива в къщи! Какво да правя? Да мажа, да чистя? Нищо не ми се похваща. На, жените се изпотрепаха да чистят – аз не мога. Не искам (Весело.) Виж, да съм тук, да имам ей там една малка къщичка, до воденицата, че гледай... Ще пея и ще мажа, ще чистя, ще мия цял ден.

НЯГУЛ. Аз зата смятам да направя една къщичка, малка една къщичка. Нали ще бъде хубаво?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле!

НЯГУЛ. Ти такваз къщичка ли искаш?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Искам, искам! (Като помисля.) Ами жена ти, Нягуле, ами Куцар...

НЯГУЛ. Хм... жена ми...

АЛБЕНА. Че и деца имаш...

НЯГУЛ. Ех и ти! Остави сега туй, колко пъти съм ти казвал. Жена ми... ще видим... то ще се нареди... лесно е...

АЛБЕНА (развълнувано). Ах, Нягуле, кажи ми болест ли е туй, магия ли е. Какво става с мене – в къщи не ме свърта, искам да изляза, искам да дойда тук, да съм при тебе. Мисля уж за Куцара, а то не за него, а за тебе мисля...

НЯГУЛ (радостно) . Тъй ли?

АЛБЕНА. Как да не е тъй – тъй е. Ей сега ще скоча на раменете ти, ще ти изскубя перчана, очите ти ще издращя. Хубав си. А какъв (смее се), какъв беше едно време. Когато ергените тичаха подир мене, ти стоеше настрани и само ме гледаше. Че защо не ми каза тогаз? Не, каза ми веднъж. На Райновия кладенец беше, каза ми: "Албено, да се вземем!"

НЯГУЛ. А ти?

АЛБЕНА. Аз се изсмях.

НЯГУЛ. Видя ли? Затуй забягнах аз. Седем години ходих по чужди врати. Работих, ожених се, деца се народиха. Исках да не се връщам, но не можах. Все пред очите ми си била ти, теглеше ме. И ето – дойдох.

АЛБЕНА. И пак такъв беше, когато те видях най-напред тук, във воденицата. Погледна ме изпод вежди и ни дума. А аз те познах. Такъв си зата. Нягуле – потаен. Покрит въглен. Колко приказват за мене, а за тебе – нито дума. Като рекли всички: Нягул е добър, та добър...

 

Куцар се появява на вратата на мелницата, озърта се и търси с очи, излиза напред и като съглежда Нягула и Албена, връща се, прилепя се до стената и слуша.

 

НЯГУЛ. Е, не е ли по-добре тъй? Защо да ни знаят хората? Аз имам план, нали ти казах. Няма да се мине много време, и таз воденица ще бъде моя.

АЛБЕНА. Ах, Нягуле!

НЯГУЛ. И само туй ли? Воденицата си е воденица. Аз ще си купя земя, добитък – моя земя, мой добитък, аз да съм си господар. (Весело.) А ти – на тебе ще ти прилича – ти да си господарката...

АЛБЕНА. Нягуле, какво приказваш... (Замислено.) Че хубаво ще бъде!...

НЯГУЛ (весело). Ти да си господарката...

АЛБЕНА (смее се). И искаш да си ходя! Няма да си отида, тук ще стоя. (Като се озърта.) Да е отнякъде Иванчо да ни види, ще се пукне от яд, като жаба. (Смее се.) Боже, много се смея аз днес, ама ще плача... (Замисля се.) Смея се, смея, а изведнъж ми стане мъчно...

НЯГУЛ. Защо?

АЛБЕНА. Не знам... За Куцара ми става мъчно. Не, не за Куцара... ей тъй... не знам. Пък и за Куцара ми е мъчно.

НЯГУЛ (гледа я въпросително)..

АЛБЕНА. Е, няма нищо де, аз само тъй... Е, Нягуле, като стане воденицата твоя, какво ще правиш? Че ти много богат ще станеш! Какво ще направиш, тогаз, кажи де...

НЯГУЛ. Аз имам план. Най-напред – ниви, земя. Какъвто занаят имаше баща ми, и аз искам да го имам. Моя земя, мой добитък, аз да съм си господар.

АЛБЕНА. Твоя земя, твой добитък. Че хубаво ще бъде! Ти да си господар... (занесено и с усмивка)... аз господарка... (Съглежда нечакано Куцара, който поглежда иззад ъгъла.) Ах! (ниско, с уплаха) Куцар!

КУЦАР (спуща се към тях, застава срещу Нягула, като че иска да се хвърли върху му, но се въздържа и се обръща към Албена). Що си дошла тук... Какво правиш тук... Върви си, върви в къщи! (Хваща я за рамото.) Върви си!

АЛБЕНА. Куцаре! Че какво има пък...

КУЦАР (вика по-силно). Върви си! Още сега да си вървиш, чуваш ли?

АЛБЕНА. А-а! Какъв човек! Няма да си отида пък, на...

КУЦАР. Върви си! (Дига юмруци и налита отгоре и.)

АЛБЕНА (изписква). Ах! Куцаре!

НЯГУЛ. Куцаре! (Дръпва го и силно го тласва настрана.). Какво правиш ти, полудя ли?

КУЦАР (спуща се върху Нягула, но в последния миг отведнъж се спира, тежко диша).

НЯГУЛ. Луд ли си, какво правиш?

КУЦАР. Не съм луд аз... Тя да си върви... Няма работа тя тука... (Високо и с достойнство.) Тя ми е жена... Аз й заповядвам... Каквото река аз... (Към Албена.) Върви си! Върви си, че...

АЛБЕНА. Е, пък ще си отида... почакай малко...

КУЦАР (бясно). Тръгвай!

АЛБЕНА. Боже, какъв човек! Ах, какво ми било писано... (Заплаква, трие очите си с престилката си и си отива.)

КУЦАР (след нея). Кучка! Да взема едно дърво, че ще те науча аз тебе. Главата ти ще смажа, като на зъмя...

НЯГУЛ. Я не викай! Не ща да събираш хората, панаир не ща. Дърво ще вземаш – да не го взема аз, че ще видиш. За нищо и за никакво, побеснял като луд. Защо си се върнал, я ми кажи? Де остави конете?

КУЦАР (поглежда го тъпо, задъхан, но не му казва нищо и разсърден, с широки крачки отива в мелницата. Нягул гледа след него, след това сам тръгва нататък.)

КМЕТЪТ МАРИН (иде по пътеката отдясно). Нягуле, Нягуле!

НЯГУЛ (връща се и го чака).

КМЕТЪТ МАРИН. Нягуле, каква стана тя, Нягуле, знаеш ли ? А! Страшна работа! Селото се бунтува. Ей сега ида оттам. Събрали са се всички в кръчмата и хаджи Андрея, и братята му, и всички, че като гракнали срещу мене, ще ме изядат.

НЯГУЛ. Защо? Какво има?

КМЕТЪТ МАРИН. Зарад снощната случка. Нощес един човек скочил от дувара на Албениния двор – таз Албена, зарад нея става, каквото става – скочил, караулът му извикал да спре, той бяга, караула стреля, дига се олелия, скача цяло село...

НЯГУЛ. Е, хванаха ли го?

КМЕТЪТ МАРИН. Де ще го хванеш... През плетища, през дворища, отишел човека, та се не видял.

НЯГУЛ. Че кой ще да е бил той?

КМЕТЪТ МАРИН. Кой друг може да бъде – Иванчо Сенебирски ще да е. Може и Гаврил да е бил, ама по ми се вярва да е бил Сенебирски. Тоз човек не се засрами, и денем и нощем все около Албена обикаля. И Албена, Албена – и на нея едно евангелие ще чета аз, ама сетне. А сега кой крив? – кмета. И знаеш ли сега какво е там в кръчмата (прави знак с ръце), ей такова е!... Хеле хаджи Андрея, огън. и пламъци бълва... И само той ли...

НЯГУЛ. Какво казват?

КМЕТЪТ МАРИН. Най-напред, не щат Албена. Искат да я изпъдят, да отидела в друго село. Но то няма да бъде. Туй го казва хаджи Андрея, но селяните думат – не може, не бива. То няма да стане, но друго има по-лошо...

НЯГУЛ. По-лошо ли? Какво?

КМЕТЪТ МАРИН, Правят заявление, събират подписи – искат да се махне воденицата или да се пренесе нейде далеч. Не искат да се събират хора от селата, не й било мястото тук – близо била до харманите и щяла да запали снопите.

НЯГУЛ. Може ли? Че досега как не ги запали.

КМЕТЪТ МАРИН. Че ха де. Ами нали ти казвам, всичкото е зарад Албена, всичкото го прави хаджи Андрея. Не можа да купи воденицата на времето, сега го е яд. Ще видим, има време. Сега ти знаеш ли защо съм дошел? Нарочно затуй дойдох...Защо не смелиш на онзи, на Сенебирски, та да се махне? Смели му, та да си отиде и да миряса селото...

НЯГУЛ. Да дойде, ще му смеля. И аз виждам, че да се махне е по-добре. Не дохожда. Когато му дойде ред, или го няма, или дава реда си другиму. На, толкоз деня става как разиграва Гунчо Митин.

КМЕТЪТ МАРИН. Остави сега ред, ред не гледай. Гледай само да му смелиш, че да се махне. Аз ще го намеря и него на кръчмата и хубаво ще го настаня. Не го е срам, богаташки син! А ти – смели му. Смели му, че да се махне. Чу ли, Нягуле? (Излиза наляво.)

НЯГУЛ. Добре, добре. Щом дойде, ще му смеля.

 

Отива в мелницата. На вратата среща Куцара – и двамата се изглеждат. Куцар дохожда и сяда на пейката под люляковия храст, хваща с две ръце главата си, навежда се и пъшка.

 

ГУНЧО МИТИН (излиза от мелницата) Не върви... На тоз казах, на онзи казах – не върви. Не мога да си смеля и туйто. Детето ми болно. Не го бива, надви го болестта. Настинка ли е, тежката болест ли е – не знам. (Сяда до Куцара.) Дъртата казва, че било уроки. Може и уроки да е – не знам – детето не го бива и туйто. (Куцар пъшка.) Ти какво имаш?

КУЦАР (мълчи, не го и поглежда)

ГУНЧО МИТИН. Сиромах ли си, никой не те бръсне. Да беше друг, досега щеше да си смели, щеше и да забрави. Думам на Нягула – бе, Нягуле, колко зърно имам аз? – една шепа... (Куцар пъшка.) Бе ти да не си болен? Очите ти червени.

КУЦАР (хваща си главата с две ръце). Боли ме... стяга ме нещо тук... обръч ме стяга, железен обръч ме стяга... боли...

ГУНЧО МИТИН. Настинал си. Стопли си малко вино с черен пипер. Ще те затопли. Та, казвам на Нягула – детето ми болно бе, Нягуле, смели ми, та да се прибера. Не може, кай, всеки на своя ред... Ама, казвам, Иванчо ми дава реда си... Не може, кай... (Куцар охка.) Слушай, направи каквото ти казах, стопли вино, черно вино, тури черен пипер, или пък лютиви чушки и го изпий. Ще те затопли.

КУЦАР (като подкрепя главата си с ръка.) Тук ме боли... стяга ме... железен обръч ме стяга, стяга...

ГУНЧО МИТИН. Ще ти мине.

Мълчат известно време и двамата.

КУЦАР (става, като че говори на себе си). Тъй е... Той ме прибра на работа... даде ми хляб... Негов хляб съм ял досега, право е... тъй е... Ама пък да земе да ми направи туй... (гневно) да ме срами! Аз него... ще го убия!

ГУНЧО МИТИН (става), Кого бе, Куцаре? Що има?

КУЦАР. Нищо няма. Главата ме боли.

ГУНЧО МИТИН. Ще ти мине, гледай си работата. А аз какво да правя... Сиромах човек ли си, никой не иска да те знае. Тъпчат те, подиграват се с тебе.

КУЦАР. Нож, нож, нож! (Гледа Гунча занесено, като не не го вижда.) Нож!

ГУНЧО МИТИН (след кратко мълчание). Нож! Не трябва нож. Господ ще ги накаже. Бе, бай Куцаре, да беше казал и ти една дума зарад мене.

КУЦАР. Какво да кажа?

ГУНЧО МИТИН. Да ми смели. Да кажеше на Нягула.

КУЦАР (гневно). Я ме остави! Остави ме!

ГУНЧО МИТИН (уплашен, избягва настрана). Защо бе, защо... А! какъв човек...

 

С тежки и бавни крачки, замислен, Куцар излиза надясно, Гунчо Мпгин учудено гледа след него. Двамата другоселци излизат от мелницата и се спират близо до чердака. Старият сяда, младият стои прав и, с ръце в джебовете, гледа към селото.

 

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Няма ред за нас, няма да си смелим. Хората си смляха, отидоха си, а ний още седим. Какво ще правим сега, кажи де, какво ще правим?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво ще правим – ще почакаме.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Малко ли чакахме? – три деня...

ГУНЧО МИТИН. Три деня... а аз? (Брои на пръсти.) Събота, неделя, понеделник, вторник. Четири деня. (Като показва четирите пръста на ръката си.) Четири деня! (Тръгва към мелницата.)

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Всяка коза на свой крак виси. Ний сме отдалеко.

ГУНЧО МИТИН (обръща се и пак показва четирите си пръста). Четири деня! (Влиза в мелницата.)

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ще ни свари Великден тука. Ще изядат червените яйца без нас. Няма да чуем и ний "Христос възкресе!"

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ще го чуем, ще го чуем. Има време.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Мълчи, да не те чуй дявола. Човек предполага, а господ разполага. Нали дойдохме тук, уж за по-скоро, а на, стана три дни как чакаме. Де го Киро – на кирия. Какво спечелихме?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ба, все спечелихме нещо.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Какво си спечелил?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Най-напред – колкото пъти сме отивали в кръчмата, все онзи ни черпи, Сенебирски. Пет пари не сме похарчили...

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Друго?

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (весело). Друго – барем се нагледахме на оная хубавата, дето всеки ден дохожда тук, Албена...

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (махва срещу му с чибука). Уф, да те убий господ! Ти все за туй! На бивола окото все в просото. Хм... хубавата... Чакай, ще ти дойде и на тебе на главата. Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Може да се задавиш ти, че си стар, а аз не се задавям...

Куцар, наведен, намръщен, се показва отляво, после се връща назад.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Виж го какъв се е умислил тоз... Като че търси нещо...

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ума си търси. Не е лесно да имаш хубава жена.

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (смее се). Хубава е таз Албена...

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Остави сега туй, работа ни чака.

НЯГУЛ (от вратата на мелницата). Хайде! Ваш ред е!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Наш ред ли?

НЯГУЛ. Ваш ред е. Хайде, давайте чувалите. По-скоро, че не чакам.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (на младия). Да вървим... Да снемаме чувалите. (Спуща се да излезе, но веднага се връща) Да има някой да ни помогне... Куцар... де е Куцар... (На Нягула.) Да повикаме ли Куцара?

НЯГУЛ. Той тука ли е? Я го повикай!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (излиза малко напред, занича надясно и вика). Куцаре! Ела насам, Куцаре!

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (усмихнат). Много замислен Куцар. И все в земята гледа...

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Я мълчи! Току плещиш...

Куцар дохожда и, като вижда Нягула, спира се и навъсено гледа в земята.

НЯГУЛ (на Куцара). Я да вземеш да внесеш чувалите на тез хора. Снеми ги и ги внес във воденицата. Хайде, какво стоиш...

КУЦАР (мълчи и гледа в земята).

НЯГУЛ. После ще идеш за конете. Снеми сега чувалите.

КУЦАР (сърдито). Ъ-хъ, ще ги снема... няма да ги снема.

НЯГУЛ (изненадан). Защо?

КУЦАР. Затуй!

НЯГУЛ. А! Ти луд ли си? Да снемаш чувалите, че като взема едно дърво. Какво си се нацупил такъв?! Върви! Снемай чувалите, че после ще идеш за конете.

КУЦАР. (разсърден повече). Няма да ида за конете... няма да ида, не...

НЯГУЛ. Защо?

КУЦАР. Ей тъй е, няма да ида. Ти искаш аз да ида в къра, а ти... Няма да ида!

НЯГУЛ. А какво ще правиш?

КУЦАР. Тук ще седя. В къра не отивам.

НЯГУЛ (кипва). Снемай чувалите! Върви! (Тласка го с все сила.)

Куцар най-напред полита, после изревава и се спуща върху Нягула, като пипа по пояса си за нож. Старият другоселец се мъчи да го спре.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Чакай... Куцаре, недей... Слушай, Куцаре, Куцаре...

КУЦАР (на Нягула). Ще те убия! Ти мене да ме срамиш... Честта ми да срамиш... Аз тебе... ще те убия!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Куцаре, слушай, Куцаре. Чакай бе, човече...

НЯГУЛ (спокойно). Остави го, остави го. (На Куцара.) Не те е срам! Да дигаш ръка на мене! Защото те прибрах, защото ти дадох хляб...

КУЦАР (обърква се и пуща ръце.)

НЯГУЛ. Да взема сега едно дърво, че ще видиш. Какво Искаш, какво ти е влязло в главата? Я остави този дявол, дето те надува, че си гледай работата. Снеми чувалите, ти казвам. После ще идеш за конете.

КУЦАР (отново кипва). В къра не отивам... В къра няма да отида...

НЯГУЛ (гневно). Махай се тогаз. Върви си! Не те ща тука, върви си! Още сега си върви.

КУЦАР. Ще си ида... какво пък, само ти ли си... Ще си ида... (Тръгва си, но като направя няколко крачки, обръща се.) Аз ще си ида, ама мисли си! Аз ще те науча тебе. Аз щях тука да ти строша главата, ама не рачих. Не рачих – тука съм ти работил, хляба ти съм ял тука... не ща тук... Ама отсега нататък... мисли си! Аз тебе ли?... ще ме познаеш ти мене... ще видиш... (Отива си.)

 

З а в е с а

 


напред горе назад Обратно към: [Албена][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух