напред назад Обратно към: [Албена][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Сцена 2


Стая-хает в къщата на Куцара. Камина с ниска поличка околовръст, с тъкано було и с по една фирида отстрана. На огъня, за качено на веригата – черно бакърче. Вдясно от камината нисък одър, постлан с възчерни черги и с възглавници покрай стените. Вляво, на стената, цървен лъжичник, но него долап, а в ъгъла, наредени на голяма камара – постелки; до тях – шарен брашовски сандък. По стените – полици със сахани и паници. На лявата стена нве малки прозорчета с бели пердета, дръпнати на две страни. До прозорците – врата, която водя навън. Друга врата на срещната стена – за собата и за друга по-далечна стая. Албена седи до огъня и шие нещо. От време на време подига глава, поглежда към собата и се ослушва.

 

САВКА (отвън). Албено! (Отваря вратата, наднича най-напред и влиза.) Албено, тука ли си?

АЛБЕНА. Тука съм, Савке. Ела де.

САВКА. Какво направи ти ма, Албено, два дни не си се видяла. Боже, рекох, какво стана таз жена? Рекох да дойда да те видя. Що правиш? Как е Куцар?

АЛБЕНА. Болен е.

САВКА. Що му е?

АЛБЕНА. Настинал, лежи. Лошо му е.

САВКА. Е, няма нищо де, ще му мине. Загрижих се за тебе. Гледам, гледам да излезеш, да дойдеш – няма те. Чакай, рекох, да отида аз.

АЛБЕНА. Че седни де. Що стоиш права?

САВКА. Не, бързам... аз само тъй. (Гледа Албена.) Каква си се умислила, Албено... хич не се засмиваш. Като кога тъй... Не ти прилича тъй, не ти прилича да не се смееш...

АЛБЕНА (усмихва се).

САВКА. Ха тъй, засмей се, засмей се! (Смее се.)

АЛБЕНА (смее се). Каква си, Савке... За какво искаш да се смея...

САВКА. За какво... За каквото сме се смели други път, не знаеш ли? Като не те видях вчера и днес, не можах да изтърпя. Ще отида, рекох, да я видя.

АЛБЕНА. Не мога да изляза, като е Куцар тъй...

САВКА. Ще мине то. Сега аз да си отида, че пак ще дойда. Да направя ли нещо за Куцара, че да му го донеса, я чорбица, я нещо друго?... (Тръгва си.)

АЛБЕНА. Че постой, Савке. Що бързаш.

САВКА. Свекърва ми, чумата да я тръшне... само гледа какво правя, де ходя...И все мене кара за всичко, ръцете ми са се откъснали. Зла жена, проклета жена... (Весело.) Ама аз пак ще дойда...(Излиза, Албена я изпраща, след това се врьщи и сяда на предишното си място.)

 

Откъм собата се чува кашлицата на Куцара. Албена се привежда повече над работата си. Влиза Куцар, посърнал, навъсен, отива до прозореца, поглежда навън, после дохожда и сяда на одъра.

 

КУЦАР. Що шиеш?...

АЛБЕНА. А, нищо... Рекох да ти позакърпя една риза.

КУЦАР. Не се ший днес. Грехота е... Ти зата грях не знаеш...

АЛБЕНА. Куцаре, що приказваш тъй...

КУЦАР. Мълчи! (Заглежда се в земята и мисли.) Ще ида при дяда попа...Ще ида при кръстника, ще събера комшиите. Дядо попе, ще река, ти си ни венчавал, кръстник, ти ни си държал венците...и ще им разправя всичко, всичко, от игла до конец... (Гневно.) Нека видят каква си ти! Нека видят какво правиш с Нягула. Нека видят... цяло село да знае, всички да знаят...

АЛБЕНА. Направи го. Ако искаш да станеш за смях.

КУЦАР. Мълчи!

АЛБЕНА. Защо слушаш хората, лъжат те...

КУЦАР. Мълчи! (Става и отива до прозореца.) Ще ме пъди пък от воденицата...мене ще пъди. Чунким хубаво направил, а ще ме пъди. (Гневно, като гледа Албена.) Аз него още там щях да го пребия, щях да му смажа главата, ама рекох хайде... там съм му работил, там съм му ял хляба, там да го не правя... Ама отсега натъй! Ще го убия!... Ще го убия, каквото и да стане... (Като направя няколко крачки.) Кой беше тук?

АЛБЕНА. Савка беше.

КУЦАР. Да не си излязла навън, да не си пристъпила през прага навън, че ще те пребия. (Разхожда се.) Нягул! Хайдутин! Краде брашно, не знам ли аз, знам къде го крие, знам как го продава скришом. Ще заведа Хороза и ще му кажа де е скрито брашното... Ще видиш как ще го поведат жандарите. Хайдук! (На Албена, гневно.) Или ти мислиш, че е добър!...

АЛБЕНА. Аз не зная, Куцаре.

КУЦАР. Не знаеш, а, не знаеш... (Отива към Албена.) Не, няма да кажа на дяда попа. Няма да кажа на кръстника... Никому няма да кажа... Аз ще ви съдя. Виждаш ли? (Попипва ножа на пояса си.) Като кажа: хърт-хърт – че и двама ви. Туй ще ви е съдбата...

АЛБЕНА (изписква, прилепя се до стената и заплаква).

КУЦАР (тръгва назад, след това се хваща с две ръце за главата). Ох, боли ме... Стяга ме нещо тук... стяга ме.

АЛБЕНА (отива към него). Куцаре, защо правиш тъй? Защо не си легнеш? Сварила съм ти липов цвят – пий, ще ти омекне кашлицата. И хапни нещо...

КУЦАР. Не ща. Нищо не ща... (Тръгва към собата, Албена става.) Стой ти тука. Не ща да дохождаш. Само... навън да не излизаш. Тук да стоиш, (Влиза в собата.)

АЛБЕНА (сяда и шие. Чуват се вън стъпки. Албена бърже изтрива сълзите си).

МАРИНИЦА (отвън). Албено! Албенке! (Влиза с Кераница.) Гости искаш ли, Албено? Ей ни с Кераница. (Вглежда се в Албена, която ги посреща.) А-а! Хем ти си плакала... Защо? Хубава работа. Че ако Куцар е болен, дава не е умрял. Каква си, Албено – като си толкоз хубава, защо си толкоз глупава. (Смее се.) Че кой не се е разболявал? За туй плаче ли се? (Сяда на одъра.)

КЕРАНИЦА. Албено, нямаш ум, ако си плакала!

АЛБЕНА (усмихва се). Не съм плакала. Защо ще плача?

МАРИНИЦА. Не ти виждам очите... Е, какво ти прави мъжа?

КЕРАНИЦА. Наистина, как е Куцар, Албено?

АЛБЕНА. Болен, лежи. И да легне барем в собата, ами отишел чак в отвъдната стая.

МАРИНИЦА. Научил се да лежи при чувалите.

АЛБЕНА. И нищо не ще. Ни ти иска да пие липов цвят, ни ти иска да яде. (На Кераница.) Тодорке, какво правиш ти, не съм те виждала. (На Мариница.) Нищо не ще, не знам какво да правя.

МАРИНИЦА. Уф, булка, туй мъжете, кога се разболеят, стават по-лоши и от децата. Хем ги боли, хем нищо не щат. Я чакай да ида да го видя аз. Къде е, в отвъдната стая ли, казваш? Тъй не може то, какао е туй. Чакай да го нахокам аз! (Влиза в собата.)

КЕРАНИЦА. Каква е мъжкарка кметката, ще ти бие мъжа. (Като се усмихва.) Е, Албенке, ти, ти как си? Нова ли е? (Пипа и блузата.)

АЛБЕНА. Вета е.

КЕРАНИЦА. И вета да е, на тебе стои като носа. На тебе всичко ти прилича. Моя Керан защо, кога облека нещо, ми вика: я виж Албена! Все тъй ми дума. Е, и ти, Албено, не мисли толкоз...

САВКА (влиза). Ей ме и мене. (На Албена.) Нали ти казах, че ще дойда. За какво приказвахте?

КЕРАНИЦА. Няма да ти кажем.

АЛБЕНА, Нищо няма, Савке, за нищо не сме приказвали. (Весело.) Да не те е видяла свекърва ти?

САВКА. Ох, я я остави! Блазе ти, Албенке, ти барем свекърва нямаш...

МАРИНИЦА (връща се). Нищо му няма. Настинал. Как не ще настине човека, като мъкне онез чували. Ще му мине. Не го гледай, че пухти и сумти – пустия му табихет такъв, нищо му не е. Савке, и ти ли си дошла? Почервихте ли яйцата?

САВКА. Ах, бульо Маринице, едни яйца станаха – огън!

КЕРАНИЦА. И моите хубави станаха.

МАРИНИЦА. Как ме е яд, моите не станаха. Боята лоша излезе. Нямах работа, ами накарах Марина да я купи. Нищо не струва. Какъв си кмет, думам му, кога една боя не можеш да купиш.

САВКА И КЕРАНИЦА (смеят се)

ГЛАСЪТ НА КУЦАРА. Албено! Албено!

МАРИНИЦА. Куцар вика. Иди, Албено! (Албена влиза в собата.) Не е добре Куцар. Не ми харесва. Огън има, къкри му в гърдите, задушва го.

КЕРАНИЦА. Какво му каза? Той какво ти рече?

МАРИНИЦА. Какво ще ми рече. Аз му приказвам, а той ме гледа като мечка.

КЕРАНИЦА. Савке, такъв мъж да беше ти се паднал...

САВКА. Знайте ли какво? Като идех насам, видях онзи, Сенебирски. Минава и гледа, гледа...

МАРИНИЦА. Тоз пиеница пък няма да се махне. Думам на Марина: кмет ли си, какъв си – нахокай го, че да си върви, отдето е дошел. Да се махне, че да миряса селото.

КЕРАНИЦА. Албена се позапря в къщи. Два дни не е ходила на воденицата. Я чуй ма, бульо Маринице, дали няма нещо тя с Нягула?

МАРИНИЦА (уверено). Нищо.

КЕРАНИЦА. Едно време бяха се любили.

МАРИНИЦА. Нищо. Марин нали ми казва: Нягул си гледа работата и за друго не мисли. И кога по-рано воденицата е правела таквоз хубаво брашно, както сега? Нягул е умен и работата си гледа.

САВКА. Поотслабнала Албена. Още по-хубава станала.

КЕРАНИЦА. Я да я питаме ма, Савке, да ни научи, та и ний да се понаправим за Великден, Може да се белисва.

САВКА. Албена не се белисва. Дружки сме от малки – знам я.

МАРИНИЦА. Белилото й от бога, Керанице. Кога иска бог, говедарката може да бъде по-хубава и от царицата. (На Албена, която се връща.) Що има?

АЛБЕНА. Куцар иска нещо.

МАРИНИЦА. Хайде ний да си вървим.

АЛБЕНА. Че постойте още. (На Кераница.) Тодорке, постой, ний с тебе не сме се виждали... (На Савка.) Савке, ти барем си близо. Бульо Маринице, и ти...

МАРИНИЦА. Бързаме, бързаме. И на черква ще ходим. Довечера дванайсет евангелия се четат. (Тръгват си.) Че ти не се грижи, Албенке, Куцар ще оздравее, гледай си работата.

КЕРАНИЦА. Остани си, Албенке.

САВКА. Аз пак може да дойда. (Излизат. Албена ги изпраща.)

Куцар влиза отпаднал, охка, отива до огнището, дига бъкеля и жадно пие вода. После сяда на одъра. Албена се връща.

КУЦАР. Кой беше тук?... Дохождат, дохождат... Ти да не си излизала, чу ли? Тук да стоиш...

АЛБЕНА. Нали съм все тука...

КУЦАР. Тука си, защото и аз съм тука. Ако не бях тука, кой знай колко пъти щеше да идеш на воденицата... И аз... Ама де да зная?... Той все при конете ме пращаше. "Върви, Куцаре, при конете, върви, Куцаре, при конете"... Аз стоя в къра, а той... (Става и се разхожда.) И ти – все там, все там... (На Албена, която става и посяга да вземе нещо от полицата.) Я ела тук... Стой... (Слага двете си ръце на раменете й и я гледа.) Погледни ме в очите, погледни ме... (Гледа я продължително, след туй отпуща ръце, обръща се и пак се разхожда.) С него ще се разправям аз... Кой беше тук? (Мисли.) Да смее само... само да смее да дойде...

АЛБЕНА. Куцаре, огън имаш, затуй правиш тъй. Защо не послушаш Мариница?

КУЦАР (като че не чува). Само да посмее да дойде. (Мисли, гледа след това към Албена.) Що шиеш?... А, конци... Я дай конците, дай конците... (Взема макарата от Албена и започва да я разсуква.) Конци ми трябат мене... Чакай, знам сега... (връзва края на конеца за прозореца и го обтяга) ей тъй... и насам... (На Албена.) Аз не ти вярвам тебе, може да заспя, може да дойде някой и да не го видя... Ама сега... ще обтегна конци... Ако дойде, ще се препъне и аз ще позная.

Албена го гледа плахо, с широко разтворени очи.

КУЦАР (поглежда към комина). Може и през комина да влезе... Аз ще оплета и комина... цялата къща ще оплета... (Изведнъж се замисля, смачква конците, захвърля ги и се улавя за главата.) Ох!... боли ме... глава ме боли...

АЛБЕНА (притичва се към него). Куцаре! Защо не си легнеш? Легни си да си починеш. Моля ти се, Куцаре, послушай ме, легни си. Моля ти се...

КУЦАР. Стой настрани! (Държи се за главата.) Ох! Стой настрани! Само да не си излизала. Тук да стоиш... (Влиза в собата. Албена стои сред стаята замислена. След малко се чуват стъпки, Албена излиза и се връща с баба Мита.)

БАБА МИТА. Не щях да се отбия, ама видях там Гаврилица и още една... приказват, приказват...

АЛБЕНА. Мини, бабо Мито, мини. Де си ходила?

БАБА МИТА. Мойто ходене, то... за гробищата съм аз, ами господ не ме прибира.

АЛБЕНА. Седни, бабо Мито, почини си.

БАБА МИТА (сяда на одъра). У Момчовица ходих, да ми даде малко треви. Детето е болно, Гунчовото дете, Петърчо.

АЛБЕНА. Горкото... че що има?

БАБА МИТА. Знам ли. Нефела детето. Чама. И Гунчо и той от три дни в къщи не се свърта, все на воденицата. Ами стопанина ти бил болен, как е?

АЛБЕНА (загрижено). Зле, бабо Мито, зле... (По-ниско.) На лудост като че ли го фърля.

БАБА МИТА. От огъня е, Албенке. Кога човек има огън, тъй е. Ще мине, Куцар е як. (Помълчава.) А онез приказват, приказват...

Влиза Куцар, не забелязва баба Мита, той е съвсем отпаднал, охка.

БАБА МИТА. Как си, Куцаре, как си, сине? (Куцар не я чува. Албена и баба Мита се споглеждат.) Огън има... По очите се познава, че огън има...

КУЦАР. Албено...

 

Албена отива при него.

КУЦАР (слага едната си ръка на рамото й). Албено... Аз съм болен... Лошо ми е... Тряба да ме слушаш. (Помилва я леко по косата и по бузата.) Вземи да се приготвиш... Събери си едно друго и утре ще отидем в Сенебир... Иванчо ни вика... Ще работим при него и там ще живеем. (Милва я леко.) Аз ще ида да си легна... Спи ми се... (Влиза в собата, Албена го изпраща до вратата.)

БАБА МИТА. Огън има, бълнува... Ще ходи, къде ще ходи... Не се вижда какъв е! (Мълчи.)

АЛБЕНА (връща се, като си трие сълзите). Усилва го, бабо Мито, какво ще правя... (Сяда.)

БАБА МИТА. Нека си поспи, нека. Ще му мине, по добър лек от съня няма. Та ще ти кажа, Албенке, ония там приказват, приказват... слушам ги... За тебе приказват, дъще, одумват те...

АЛБЕНА. Е, нека.

БАБА МИТА. Не струват каил, Албенке, не струват каил, дъще, че си хубава. Знам ги аз, и аз съм била млада... Затуй е...

АЛБЕНА. Не ще да е затуй, бабо Мито. Не вярвам.

БАБА МИТА. Затуй е, дъще, затуй е. Я слушай какво ще ти кажа: каквото ти е писано, то ще е. Каквото са ти орисали орисниците. Лоша ли си? – Не си. Не си крала, не си убивала. Лоша си, че си хубава. Дано не ти се случи нещо лошо. Бог, кога даде някому много хубост, праща и напаст. Аз имах една братова дъщеря, Диманка, тъй си и отиде, защото беше хубава. И какво остана от нея? Нищо. Една песен й извадиха и туйто. Дано с тебе не е тъй, Албенке.

АЛБЕНА (замислено). Е... (с усмивка) и на мене пък ще извадят песен...

БАБА МИТА. Хм, песен... песента си е песен, ти себе си гледай току... Да си ходя аз, че се мръкна. (Става.)

АЛБЕНА. Я чакай, бабо Мито. Чакай да видя Куцара.

БАБА МИТА. Виж, виж... (Албена влиза в собата. Баба Мита пристъпва към вратата и си бъбри нещо.)

АЛБЕНА (връща се и тихо придръпва вратата).

БАБА МИТА. Е?

АЛБЕНА. Заспал, бабо Мито. И не си легнал тук, в собата, а чак оттатък. Заспал. Две нощи не беше спал.

БАБА МИТА. Е, щом е заспал, хубаво е. Ще му мине. Хайде, остани си, Албенке, че се пази, дъще. То... и Куцар ще оздравя, и ония там ще млъкнат, ти само се пази. (Излиза.)

 

Албена затваря вратата след нея, след туй на пръсти тича до срещната врата и се ослушва. Грабва една кърпа, пребражда се, пак отива до вратата на собата и пак се ослушва. След туй тръгва на излиза и на вратата среща Нягула.

 

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Кога дойде? Как дойде? Да не те е видял някой?

НЯГУЛ. Що прави Куцар?

АЛБЕНА. Спи. Сега заспа.

НЯГУЛ. Да не ни чуе?

АЛБЕНА. Далеч е. Не е в собата, чак в отвъдната стая е.

НЯГУЛ. Болен ли е?

АЛБЕНА. Ах, Нягуле! Че е болен, болен е, ама само туй да е. Луд е, полудял е. Какво съм претеглила два дни и две нощи! Аз, кай, знам какво вършите вий с Нягула. И се заканя, заканя се. Иска да те убива... ах, как се заканя! И какво не казва. Казва, че си крадял брашно, щял да те обади.

НЯГУЛ. Че той е полудял тоз човек!

АЛБЕНА. Колко исках да дойда във воденицата да ти обадя. Не ме пуща от прага навън да прекрача.

НЯГУЛ. Че не можеш ли тъй с добро, с кротко.

АЛБЕНА. От нищо не разбира, Нягуле, от нищо. Страх ме е... И тебе ще убие, и мене ще убие. (Плаче.)

НЯГУЛ. Нищо няма да направи, не бой се.

АЛБЕНА. А преди малко знаеш ли какво ми каза? Да се приготвиш, кай, да прибереш едно друго, че утре ще отидем в Сенебир при Иванча. Той ни вика, кай, при него ще работим, там ще живеем...

НЯГУЛ (учудено). Не може да бъде! Той само го казва, няма да го направи...

АЛБЕНА. Ще го направи, Нягуле, ще го направи, аз го зная. Друг път кога кажеше нещо, забравяше го тозчас и друго ще каже. А и огън има, ще речеш, бълнува. А сега, като ми каза, че ще ходим в Сенебир, в ума си беше, каза ми го кротко, с добро. Не, Нягуле, каквото каза, ще го направи.

НЯГУЛ. Няма да го направи! Не бива да го направи!

АЛБЕНА. Мъж ми е, тряба да го слушам, какво ще правя...

НЯГУЛ. Какво? Само туй няма да бъде! Не, не, не! Туй няма да стане!

АЛБЕНА. По-ниско, по-ниско.

НЯГУЛ (снишава гласа си, но по-разсърден, разхожда се). Тоя глупак! Тоя Куцар! Стои на пътя ми като камък! По-рано мълчеше, сега иска да хапи. Заканя се и какъвто е див, може да го направи, може да ме убие. Ако не ме убие, ще иска да те заведе в Сенебир, при онзи. Стига, стига вече. Тоя трън трябва да го измъкна от петата си. Два дни се бия с ум, нямам мира. Аз съм се решил вече. Сега ще отида при него...

АЛБЕНА. Нягуле, какво ще правиш?

НЯГУЛ. Знам аз какво ще правя. Ще го накарам да си стои тука. Къде ще ходи – никъде няма да ходи. Тук ще си стои. Аз ще го накарам да си стои тука. Чакай да отида.

АЛБЕНА. Болен е, Нягуле. Нито ще те разбере, нито ще те послуша.

НЯГУЛ (гневно). Аз ще го накарам да ме послуша! Той или ще ме послуша, или...

АЛБЕНА. Недей! (Спира го.) Недей, Нягуле! Ще дойде някой.

НЯГУЛ (сепва се).

АЛБЕНА. Савка беше тук, пак може да дойде.

НЯГУЛ. Тогаз... ще дойда после... По-късно ще дойда.

АЛБЕНА. Недей, Нягуле.

НЯГУЛ. Не, ще дойда. След малко ще чукне камбаната и хората ще се приберат в черква. Тогаз аз ще дойда.

АЛБЕНА. Недей! Послушай ме, недей!

НЯГУЛ (тръгва към вратата). Ще дойда. (Гневно.) Да иска да ме убива! Да отива в Сенебир! Не, само туй няма да бъде. Аз или ще го накарам да стои тука, или...

Обръща се да излезе, в същия миг се чува да бис камбаната. Нягул и Албена остават неподвижни и слушат.

НЯГУЛ. Ето... (Връща се, лицето му се изменя – става решително и напрегнато. Хвърля бърз поглед наоколо, затваря вратата и я заключва.)

АЛБЕНА (уплашено). Нягуле!

НЯГУЛ (като че не я вижда). Сега ще отида при него...

АЛБЕНА (препречва се на пътя му). Нягуле, недей... иди си... иди си... Моля ти се, недей... Моля ти се, Нягуле!...

Нягул я тласва настрана и с бързи, решителни крачки влиза в собата.

АЛБЕНА. Ах, боже! (Хваща главата си с две ръце, избягва до стената и остава там, вцепенена и ужасена, загледана към вратата на собата.)

 

З а в е с а

 


напред горе назад Обратно към: [Албена][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух