напред назад Обратно към: [Албена][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Сцена 2


Широк мегдан, обраснал със зелена трева, кръстосан с пътеки. Редица раззеленени върби край вадата. Околовръст – плетища и дувари, зад които се виждат къщи, хамбари, градини с цъфнали овошки. По средата в дъното – улица, която отива навътре. Други улици от едната и от другата страна излизат също на мегдан... Вляво – кръчмата. От разни посоки идат жени и мьже, сьбират се на групи по към дъното, гледат нагоре към селото, по посока на средната улица, и оживено приказват.

Санка и Кераница, малко след тях и Гаврилица, дотичват отляво и се спират.

 

КЕРАНИЦА. Оттука ли ще мине? (Показва запретнатите си ръкави.) Гледай ме каква съм... хляб месех, от нощвите съм станала... Оттук ли ще мине Албена?

САВКА (като се пребражда). Оттук, оттук... Хе де чака каруцата. С нея ще я закарат.

ГАВРИЛИЦА. Дано не се върне вече. И какво ще се върне – ще увисне на въжето.

САВКА. Гаврилице, не думай тъй.

КЕРАНИЦА. Ами де е сега ма? Де е Албена?

ГАВРИЛИЦА. Де ще е – при жандарите.

САВКА. Чакайте, аз ще ви кажа. Свекър ми ни разправи. Знайте ли де е сега Албена? – Облича се.

КЕРАНИЦА. И ти!

САВКА. Облича се. Най-хубавата премяна си туря. Свекър ми разправи. То се разбра, рекла, че живот няма вече, ами барем ме оставете да се облека, както искам. Таз милост ми дайте, рекла.

КЕРАНИЦА. Пуста Албена, все за хубост мисли.

ГАВРИЛИЦА. В къщи умряло лежи, а тя се пременя.

САВКА. Слушайте, слушайте какво още казала Албена. Ще се пременя, рекла, да ме видят тъй, както съм се носила. Хубава съм била... Таз проклета хубост! Зарад нея сгреших. Нека сега ме сочат с пръст, нека ме хулят! От срам да изгоря, от мъка да умра! – Тъй рекла, затуй се пременя.

ГАВРИЛИЦА. Ами, ами... Кой ли пък ще й вярва.

САВКА. Стражарите я чакат, единия стои на вратата, другия под прозореца. А вътре Албена се пременя.

ГАВРИЛИЦА. Ще я пременят нея на въжето.

САВКА. Их, Гаврилице, не думай тъй... Добра си е тя, Албена, ама на.

ГАВРИЛИЦА. Добра тя, за гроба.

КЕРАНИЦА. Елате. Елате да идем по-натъй, да видим какво приказват там. (Отиват по-навътре.)

ГУНЧО МИТИН (излиза от кръчмата пийнал; говори си сам). Хм... сега да ги видя аз тях... Сега да ги видя...

Две жени влизат и минават покрай него.

I ЖЕНА. Чумата недна... да убий мъжа си, на разпетия петък да го убий.

II ЖЕНА. И се чудим, че вали град.

I ЖЕНА. Не град, господ огън ще спусне от небето.

 

Заминават Гунча и отиват по-навътре.

 

ДАСКАЛ ТОДОР (иде насреща). Гунчо, и ти ли си дошел?

ГУНЧО МИТИН. Дойдох. Защо да не дойда?

ДАСКАЛ ТОДОР. Да видиш Албена, а?

ГУНЧО МИТИН. Да я видя... хм... да се посмея...

ДАСКАЛ ТОДОР. Не е за смях то, Гунчо!

ГУНЧО МИТИН. Аз пък ще се посмея... (С друг тон.) Даскале, слушай бе, ти си учен чиляк, кой уби Куцара бе? Сенебирски ли? Той ли, кажи!

ДАСКАЛ ТОДОР. Той. Е?

ГУНЧО МИТИН. Игра ме той, лъга ме, мота ме на воденицата, колкото си искаше я! Мене ми се запалила главата, а той си играе... подир Албена. (Гневно.) Да вземат да убият чиляка, да убият Куцара! Сега да ги видя аз... сега пък аз да се посмея.

ДАСКАЛ ТОДОР. Ех, Гунчо, Гунчо! (Връща се назад.)

БАБА МИТА (иде откъм мегдана). Гунчо, що щеш тука? Я Да си вървиш в къщи! Нямаш работа ти тука.

ГУНЧО МИТИН. Имам работа аз.

БАБА МИТА. Я си върви, Албена ще гледаш... Какво ще й гледаш, върви си!

ГУНЧО МИТИН (сърдито). Остави ма! Няма да си ида!

БАБА МИТА (отминава го). Хм, Албена... Албена... Аз й казах, много хубост не е на добро. (Отива надясно.)

 

Старият и Младият другоселец влизат отдясно. Старият се колебае и остава назад.

 

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (като се обръща). Върви де!

 

Две жени влизат отляво, след тях върви момиче.

 

I ЖЕНА (на момичето). Де е майка ти? Що не дойде?

МОМИЧЕТО. Не знам ки...

II ЖЕНА. Тичай да я повикаш.

I ЖЕНА. Тичай, Гунке. Ела, кажи, да видиш Албена. Ще прекарат, кажи, Албена. Тичай! (Момичето тича назад, жените отминават навътре.)

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Хайде де! Върви!

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Я да си вървим ний. Не ти тряба от мечка ремък. Писаха ни за свидетели, ще налетим на друга беля. Да си вървим...

МЛАДИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ. Ела, ела... Ела да видим още веднъж Албена.

СТАРИЯТ ДРУГОСЕЛЕЦ (като поклаща глава). Хей, момче, момче! (Тръгва и двамата минават по-навътре.)

КМЕТЪТ МАРИН (на Гаврила, който върви след него). Гледай колко народ! Като че ще гледат мечка! (С други глас.) Албена, таз Албена...

ГАВРИЛ. Сега ли ще я изведат, кмете?

КМЕТЪТ МАРИН. Сега. Слушай, Гавриле, да не направиш някоя глупост, като отзарана.

ГАВРИЛ. Остави сега.

КМЕТЪТ МАРИН. Да стоиш мирен, ти казвам. Мирен да стоиш, че вече не ходвам да те отървавам. (Отминават навътре.)

 

Гаврилица, Кераница и Савка се връщат откъм мегдана. Гаврилица се отбива и пресреща Гаврила.

 

ГАВРИЛИЦА. Гавриле, тебе търся. Чичо нали ти каза да не излизаш, защо си излязъл?

ГАВРИЛ. Защо съм излязъл... Цяло село излязло, не виждаш ли!

ГАВРИЛИЦА. Чичо каза да си додеш.

ГАВРИЛ. Няма да си дойда. Върви си ти! (Отминава. Гаврилица се връща при Кераница и Савка.)

 

Току след тях влиза отдясно – дядо Власю. Той се спира наблизо, навъсен е и гледа не към дъното на мегдана, а наляво. От време на време замахва с тоягата си, като че иска да удари някого.

 

МАРИНИЦА (влиза отляво. Със запретнати ръкави, гледа гордо и важно)

САВКА (като я съглежда отдалеч). Бульо Маринице! (Затичва се към нея, последвана от Кераница и Гаврилица.) Бульо Маринице, ти знаеш, я кажи какво има...

МАРИНИЦА. Какво ще има? Убиха Куцара и туйто. Таз Албена!

САВКА. Бай Марин какво казва?

МАРИНИЦА. Я го остави него, Марина. Кмет! Яд ме е да го гледам. Наместо да издигне ей тука бесилка и да ги избеси, като запъшкал, като заохкал – как можа, кай, да го направи Албена, как й даде, кай, сърце. Разкиснал се като... не може хляб да яде...

КЕРАНИЦА. Таквиз са те, мъжете. Моя пък ми дума: Куцар умря, ще те оставя и ще взема Албена!

САВКА. Ай!

МАРИНИЦА. Нека я вземе, нека я отърве от въжето. Ух, тез мъже! Всички са едно!

ГАВРИЛИЦА. Аз какво съм си теглила...Кой какво нрави – Гаврила виждат. (Избухва.) Таз Албена, като мине сега, ще я заплюя! Очите й ще издера!

САВКА. Не ти тряба...

МАРИНИЦА. Ами, ще й гледаме хатър...

ГАВРИЛИЦА. С камъни ще я замеря!

КЕРАНИЦА. Яд ме и мене на нея!

САВКА (с укор). Тодорке!

МАРИНИЦА. Пада й се. Чакайте да видим дали ще излезе жива от село... Елате насам... елате тука. (Минават малко навътре.)

САВКА (остава по-назад и поглежда към дяда Влася, който все размахва тоягата си). Е, дядо Власе, с дяволите ли се биеш! Какво току махаш...

ДЯДО ВЛАСЮ. Махам аз. Гледам дали ще я стигна с патерицата. Да я цапардосам веднъж по главата, че да види. Тук й е ней съда, на таз гевендия!

САВКА (смее се и отива след другите).

ЕДИН ГЛАС. Идат! Карат я Албена!

ГЛАСОВЕ. – Иде. – Ей я иде

 

Всички се спущат към изхода на улицата. Кераница, Савка и Гаврилица също се спущат нататък. Мариница ги спира.

 

МАРИНИЦА. Тук стойте. Савке, Тодорке, елате! Стойте си тук. Тя ще мине оттук. (Жените се връщат.)

 

Навалицата пред улицата се раздвижва и се разделя на две страни. Вижда се Албена, карана от двамата стражари. Албена е облечена в нови дрехи – син сукман и къса скуртейка с лисици. Ръцете си държи смирено отпред. Забрадена е с черен чембер.

 

КЕРАНИЦА. Дай й да се облича на Албена... вижте я!

МАРИНИЦА. И защо се е нагиздила?

ГАВРИЛИЦА. И на въжето иска да е хубава!

МАРИНИЦА. Таз хубост – тя я изяде!

САВКА. Как си държи ръцете... като че отива на черква.

Албена, последвана от тълпата, иде по-близо.

КЕРАНИЦА. Изменила се...

МАРИНИЦА. Пребледняла...

САВКА. Боже, колко е хубава!

МАРИНИЦА. Плакала е.

САВКА. Горката Албена! (Плаче.)

КЕРАНИЦА. Горката...

 

Албена и стражарите пристъпват по-напред, всички мъже и жени, наедно с групата на Мариница, остават назад. За миг всички мълчат.

 

БАБА МИТА. Мари, Албено, мари, дъще, какво направи, Албено!

ГЛАСОВЕ. – Ах, Албено, Албено!

– Къде отиваш, Албено?

– Албено, Албено!

 

Глъчка разбъркани гласове, проплакват жени.

 

АЛБЕНА (спира се, обръща се на една страна; високо). Бабо Мито, прощавай! (Обръща се на другата страна.) Бульо Маринице, Тодорке, Савке, прощавайте! Сбогом, сбогом ви на всички!

Някои жени се разплакват с глас. Всички се трупат към Албена И стражарите с мъка ги задържат, като постоянно викат: "Назад! Назад"

АЛБЕНА (спира се пак). Прощавайте! Млада съм, сгреших. Прощавайте!

 

По-силен плач между жените, всички още повече се стремят към Албена.

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

 

ГЛАСОВЕ... – Тя не е крива!

– Сенебирски... той уби Куцара.

– Не е Албена. Тя не е крива.

– Тя нищо не е направила.

– Албена! Албена...

– Тя не е... от малка я знаем.

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

ГЛАСОВЕ. – Пуснете я! Тя не е крива.

– Ще я вземем, пуснете я!

– Дайте ни я... Оставете я!

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

ГЛАСЪТ НА ДЯДА ВЛАСЯ (нейде изотзад, дето се размахва тоягата му). Момчета, дръжте, не я давайте! Какво е селото без Албена!

СТРАЖАРИТЕ. Назад! Назад!

 

Тълпата се притиска все повече. Стражарите заплашват, че ще стрелят. Тълпата отстъпва назад, остава празно място около Албена. Тя се спира.

 

АЛБЕНА. Сгреших. Прощавайте! (Заплаква.)

 

Воденицата спира – димът не бие горе в комина, шумът от камъните утихва. Появява се Нягул, тича, проправя си път между множеството и върви право към Албена.

 

ГЛАСОВЕ. – Къде отива тоя?

– Къде бързаш, Нягуле?

– Я гледай го... Нягула гледай!...

– А-а!

НЯГУЛ (дохожда до Албена, застава до нея и с двете си ръце хваща нейната ръка). Албено!

СТАРШИЯТ СТРАЖАР (на Нягула). Какво правиш ти? Я се махай оттам!

НЯГУЛ (изправя се, гледа го през рамо). Няма да се махна. Аз убих Куцара!

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Какво, какво?

НЯГУЛ (още по-твърдо). Аз убих Куцара!

 

Не всички още са разбрали какво става. Глъчка.

 

ГЛАСОВЕ. – Какво каза? Какво каза?

– Той убил Куцара!

– Нягул убил Куцара!

– Кой? Нягул ли ?

– Самичък каза.

КМЕТЪТ МАРИН (излиза напред). Мълчете бе, хора! Мълчете! (Настъпва тишина.) Господин старши, чакайте...

ГАВРИЛ (гледа към Нягула). Той не е! Той лъже! Да се махне оттам! Да не стои там!

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Стой настрана. Ще те арестувам пак...

КМЕТЪТ МАРИН. Господин старши, моля, почакайте. Как тъй... Нягул... всички го знаем, честен чиляк е... Нягуле, кажи, че не си, Нягуле!

ГАВРИЛ. Той не е! Той лъже! (Иска да се хвърли върху Нягула.) Да се махне оттам!

ГАВРИЛИЦА. Гавриле, що правиш, Гавриле... Моля ти се... Гавриле...

ГЛАСОВЕ. Нягулица! Нягулица иде!

Объркана, изплашена, без да разбира какво става, Нягулица дотичва, излиза напред и плахо се взира в Нягула и в Албена.

НЯГУЛИЦА. Какво има? Какво стана?

КМЕТЪТ МАРИН. Господин старши...

СТАРШИЯТ СТРАЖАР. Стойте настрана (На Нягула) Още веднъж те питам: ти ли уби Куцара?

НЯГУЛ. Аз!

НЯГУЛИЦА (плахо). Нягуле.

СТАРШИЯТ СТРАЖАР (на Албена). Право ли казва?

АЛБЕНА (кимва с глава и заплаква).

 

Смайване. Тишина.

 

НЯГУЛИЦА (ужасена). Нягуле!

 

З а в е с а

 


напред горе назад Обратно към: [Албена][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух