напред назад Обратно към: [Милионерът][Йордан Йовков][СЛОВОТО]



Второ действие


Кабинет на д-р Христо Кондов – чиста стаичка на провинциална къща. В дъното – два прозореца с дръпнати на две страни бели пердета, старовремска градена печка, вляво и вдясно – врати. Писалищна маса, етажерки с книги, по стените – таблици и картини по ветеринарна медицина. Вдясно до стената – голяма маса, на нея микроскоп, епруветки, разни инструменти. Между прозорците канапе.

Д-р Кондов седи пред писалищната си маса и прелиства някакви книжа.

 

КОКИЧКОВ (влиза весел). Тука ли си, докторе: минах насам, реках, чакай да видя какво прави нашто докторче. (Оглежда се предпазливо) Нещо важно искам да ти кажа. Затуй додох.

Д-Р КОНДОВ. Нещо важно? Седнете, г-н Кокичков.

КОКИЧКОВ (сяда). Не съм мигнал цяла нощ, докторе. Лежал съм с отворени очи, като заяк. Влязла ми е една мисъл в главата, не ме оставя на мира.

Д-Р КОНДОВ. Какво има, г-н Кокичков? Кажете.

КОКИЧКОВ. Ще кажа, докторе, ще кажа (оглежда се), тук никой не ни чува я... Ще кажа... Но по-напред ще те питам нещо, само... пардон, без докачение...

Д-Р КОНДОВ. Моля, моля...

КОКИЧКОВ. Докторе, какво мислиш да правиш сега с парите си, сиреч сумата е голяма, къде мислиш да я вложиш?

Д-Р КОНДОВ (весело). Коя сума, г-н Кокичков? Милионите ли?

КОКИЧКОВ. Да.

Д-Р КОНДОВ. Е, ще видя, ще си помисля.

КОКИЧКОВ. Но тъй, на първо време, някой план нямаш ли?

Д-Р КОНДОВ. Нямам. Но ще видя. Може една част да раздам на бедните.

КОКИЧКОВ. Шегуваш се, докторе!

Д-Р КОНДОВ. Друга част може да похарча да направя... например, една фабрика.

КОКИЧКОВ (изненадан). Каква фабрика, докторе?

Д-Р КОНДОВ. Фабрика за човеци. Десет ще претапяме, един ще изкарваме, но като хората...

КОКИЧКОВ. Шегуваш се, докторе.

Д-Р КОНДОВ. Само да не доде жълтата опасност...

КОКИЧКОВ. Шегуваш се, докторе. Слушай, докторе, да приказваме сериозно.

Д-Р КОНДОВ. Добре, г-н Кокичков, да приказваме сериозно.

КОКИЧКОВ (оглежда се). Докторе, тук, в нашия град, в нашата околия, голям келепир, голяма печалба има в едно нещо.

Д-Р КОНДОВ. Кое е то?

КОКИЧКОВ. Фабрика за растителни масла.

Д-Р КОНДОВ. Защо пък фабрика за растителни масла?

КОКИЧКОВ. Върви туй нещо, докторе, нали виждам. Има едно "Олио" – вестниците са пълни с реклами за него, – жените го грабят като халва. С него готвят и блажно, и постно, и салата правят, и всичко. Върви. Такава фабрика да отворим двама с тебе, докторе. От тебе капитала, от мене труда, Съгласен ли си? Дай си ръката! (Протяга си ръката, но докторът не я взема и той си я прибира)

Д-Р КОНДОВ. Наистина... не е лоша мисъл.

КОКИЧКОВ. Пари има да паднат, докторе, пари. Ти от мене искай труда. Аз съм пенсионер, ама съм здрав, я зъби! (Показва си зъбите) Ям като вълк. А за ходене като бъде – кон не може ме стигна. Съгласен ли си? Дай си ръката!

Д-Р КОНДОВ. Ще видя, ще си помисля. Но не е лошо. Една фабрика за растителни масла, в туй има нещо человеколюбиво. Защото по-добре е хората да ядат зеленчук, отколкото месо. Тъй ще станат по-добри.

КОКИЧКОВ. Взе думата от устата ми, докторе! Тъй е. Намират ти махама, че си конфискувал месото на касапите. Конфискувай, конфискувай! От умрял добитък салами правят, не ги ли зная аз.

Д-Р КОНДОВ. Но аз конфискувам само развалени меса, г-н Кокичков. КОКИЧКОВ. Карай, карай! Не бой се. Нека се учат да ядат зеленчук, магаретата. Ние ще им даваме от нашата фабрика дървено масло. И фабриката ще върви, докторе, мене слушай. Като направим ония кутии и шишета, като залепим едни хубави етикети с надпис "Олио-Тасо".

Д-Р КОНДОВ. "Олио-Тасо"? Какво е туй "Олио-Тасо"?

КОКИЧКОВ. Хм... търговска хитрост, докторе. Има едно италианско масло, казва се "Олио-Сасо", нашето ще го наречем пък "Олио-Тасо" – нали Тасо ми е името. Разликата е само една буква, инак е същото. И ще върви като италианското. Че какво е рекламата, докторе? – Да подхвърлиш на хората такава дума, че да се залепи на езика им. След туй – накриви си калпака и си гледай кефа!

Д-Р КОКИЧКОВ. Както виждам, вие, г-н Кокичков, добре сте обмислили всичко.

КОКИЧКОВ. Всичко, всичко, докторе. Аз отсега като че виждам фабриката – и зданието, и куминя, всичко. Ще турим един голям надпис с големи букви (чертае с ръка във въздуха): Фабрика за растителни масла "Слънчоглед" на Таско Н.Кокичков и С-ие. (Ниско) А туй С-ие знаеш ли що значи? Ти ще си съдружника, но само двама ще знаем.

Д-Р КОНДОВ (усмихва се).

КОКИЧКОВ. Съгласен ли си? Дай си ръката.

Д-Р КОНДОВ. Добре, добре, г-н Кокичков. Има време, ще поприказваме пак.

КОКИЧКОВ. Тъй, тъй, ще поприказваме. (Още по-радостно) Докторе, да ти кажа ли аз тебе: една работа върви, когато се върши със свои хора. Ний ще се разберем с тебе, аз знам, че ще се разберем. Защо не додеш към нас? Тинка, дъщеря ми де, ми дума: тате, кай, като си толкоз голям приятел доктора, защо не го доведеш у дома? Ела, доктора, ще вземем по едно сладко – Тинка е направила сладко от френско грозде – и ще поприказваме.

На вратата се чука.

Д-Р КОНДОВ. Влезте.

БУБЕВ (влиза важен, навъсен). Докторе, две думи искам да ви кажа.

Д-Р КОНДОВ. Заповядайте, г-н Бубев, седнете.

БУБЕВ. Няма да сядам. Докторе, отивам на зала "Съединение" да чуя речта на Масларски. Аз още там ще възразя на тоя демагог, но...

Д-Р КОНДОВ. То е ваша работа, г-н Бубев...

БУБЕВ. Масларски разправял, че вчера, когато бяхме се събрали у него зарад дружеството "Кавал", аз съм бил говорил уж и против вас, докторе, и против дружеството, против младите, против културата.

Д-Р КОНДОВ. Но, г-н Бубев...

БУБЕВ (сърдито). Това е политическа интрига, докторе. Душицата на Масларски виждам тука. Идват избори и той иска да ме компрометира...

КОКИЧКОВ. Бубев, как можете да мислите тъй.

БУБЕВ. Мълчи! И ти си една политическа нула. (На доктора) Масларски! Лъжец! Багабонтин! Аз ще. му изкарам всичките кирливи ризи. Хвали се, че бил военен. Лъже. Никакъв военен не е бил, околийски началник беше и туйто. А чифликът е от жена му.

Д-Р КОНДОВ. Но, г-н Бубев, какво искате от мене?

БУБЕВ. Докторе, вие ще напишете едно опровержение. Ще го напечатаме в "Наш край". Опровержение, че аз не съм говорил против дружеството 'Кавал" и пр.

Д-Р КОНДОВ. Не, това не мога да направя. Аз в политически разпри не се меся.

БУБЕВ. Ще го направите.

Д-Р КОНДОВ. Не.

БУБЕВ. Тъй ли? Разбирам. Сбогом. (Тръгва да си излезе, но се обръща) Вие, г-не, може да стреляте върху ми, може да ме убиете, мене да убиете, но моята чест – не! (Излиза)

Д-Р КОНДОВ. Чуден човек!

КОКИЧКОВ. Остави го. Пияница! Политическа нула... Чунким той не е по-голяма нула. Остави го, докторе, и той е голям месоядец. Чакай, аз ще го стигна и ще му напълня главата. (Връща се) А за оная работа, докторе, за фабриката – тайна. И да ти кажа ли, най-много се пази от Масларски. Приятел ми е, ама едни уста има, ще го раздрънка, та ще го чуят и умрелите. Не казвай никому.

Д-Р КОНДОВ. Добре, добре, г-н Кокичков.

КОКИЧКОВ. А онзи аз ей сега ще го стигна. (Връща се пак) Масларски се готви да става кмет, обещава ми нещо. Какво ще ми даде? – Служба. Или ще ме забърка в някоя далавера, та цял живот не моя се оправи. А частната работа е свято нещо. Ний пак ще приказваме, нали, докторе?

Д-Р КОНДОВ. Да, да, г-н Кокичков.

КОКИЧКОВ. Чакай сега да стигна аз онзи. Довиждане, докторе... (Излиза. На вратата се чука)

Д-Р КОНДОВ. Влезте! (Влизат Фъргова и Фъргов)

Г-ЖА ФЪРГОВА. Докторе, какви са таквиз твоите гости? Бубева го срещнахме сърдит, бай Таско пък се ухилил до уши. Комедии! (Смее се) Още гости искаш ли?

Д-Р КОНДОВ. Моля, моля. Заповядайте, седнете.

ФЪРГОВ (сяда прибрано до масата и веднага се заглежда в тавана, в картините по стените, гледа в микроскопа. Фъргова сяда на канапето).

Г-ЖА ФЪРГОВА (като вижда, че докторът се двоуми къде да седне). Тук седни, докторе! Седни до мене! Знаеш ли защо сме дошле? Да ти кажем, че записахме Мичето, дъщеря ни, в дружеството "Кавал". Защо сте го нарекли пък "Кавал", докторе? С кавали ли ще свирите? (Смее се)

ФЪРГОВ (поглежда часовника си).

Г-ЖА ФЪРГОВА. Виж го моя мъж, още неседнал и загледа часовника си. (На доктора.) От пустото учителство му е останал този навик.

ФЪРГОВ. Работа имам.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Работа... на лозе ще ходим. Докторе, затуй сме дошле, я ставай да те водим на череши. Хубави череши имаме и родили, родили – толкоз листа нямат, колкото череши.

Д-Р КОНДОВ. Бих дошел, но...

Г-ЖА ФЪРГОВА. Хайде, хайде! Ще видиш и пчелите на мъжа ми. Той затуй бърза.

Д-Р КОНДОВ. Вие имате пчели, г-н Фъргов?

ФЪРГОВ. Имам няколко кошера. Система Дадан-Блат.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Уф, система! Затуй не сме видели нито капка мед. И с кокошките му е тъй.

Д-Р КОНДОВ. А, и кокошки имате?

ФЪРГОВ. Имам. Породисти кокошки имам, но...

Г-ЖА ФЪРГОВА (пресича го). Чакай, аз ще кажа. Докторе, кокошките му са хубави, но той ги бърка. Ще ги умори да им налива лекарства в устата. И сал току ги гони да види имат ли яйца. И знаеш ли що? (Шепне му нещо на ухото) Да! (Смее се) Хайде, хайде, ставай да вървим на лозе.

Д-Р КОНДОВ. Съжалявам, г-жо, но не мога да дода.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Да не отидеш да слушаш Масларски ?

Д-Р КОНДОВ. Не, не мисля за ходя.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Евгения я завели на чифлика. (С престорено участие) Не била май добре. И знаеш ли какво, докторе!? (Шепне му нещо) Да! Кашли. Гледаш я такваз уж здрава, хубава...

Д-Р КОНДОВ. Да, г-ца Евгения е хубаво момиче.

Г-ЖА ФЪРГОВА. А пък болна. И майка й, тая Масларска, каквато е строга, как не можа да я научи на нещо. Евгения игла не може да улови! С ръкавици чинии мие! (Смее се)

ФЪРГОВ (поглежда часовника си).

Г-ЖА ФЪРГОВА. Да беше дошел, докторе, с нас. Мичето ни чака, и тя ще доде. Ах, нежна душа е мойта дъщеря! Такава умна, такава мила! И всичко й иде отръки, всичко може. Сега иска да учи италиански. Мамо, казва, докторът знае италиански, може да ми дава уроци. А, докторе, искаш ли?

Д-Р КОНДОВ. Г-жо, много съм занят; когато бъда по-свободен.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Аз искам да й предаваш. Ах, нежна душа е мойта дъщеря! Свири на китара, пее. Че дохождай по-често у нас, докторе! Снощи де сте били!? Знам, знам.

Д-Р КОНДОВ. Бяхме на бирария.

Г-ЖА ФЪРГОВА. С кого?

Д-Р КОНДОВ. Любенов, Чунчев, г-ца Фанка.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Други?

Д-Р КОНДОВ. Г-ца Христина.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Уф, тоя шантеклер пък, не мога ла го търпя. И все се мисли за хубава. А годинките, годинките й! (Шепне нещо на доктора) Да! (Смее се) Как не й омръзна да се разхожда всяка вечер в градината по мрачевата. Мрачевите да я завлекат! (Смее се)

ФЪРГОВ (поглежда часовника си).

Г-ЖА ФЪРГОВА. Ти пак се разбърза, почакай. (На доктора) Само с моди по разходки не може, докторе. Една жена трябва да умее от всичко. На Тинка, на Таско Кокичката дъщеря му – каква отпусната, каква мързелана. Спи до девет часа и както лежи, ще извика: Мамо, донес ми закуската тука! Все яде, все плюска. Плюсъка да я удари! (Смее се)

ФЪРГОВ (става). Да вървим, късно става.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Почакай, сега... (На доктора) Не ми се харесва днескашнкя свят. (След кратко замисляне) Аз, докторе, съм отгледала дъщеря и бог ми я даде, както исках. Ах, тя ще бъде идеална жена, иде-а-лна! Докторе, да беше дошел с нас.

Д-Р КОНДОВ. Не мога, г-жо, днес не мога.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Колко ще стане мъчно на Мичето! Докторе, тогаз ще ми обещаеш, че ще додеш у нас. Обещаваш ли?

Д-Р КОНДОВ. Обещавам, обещавам.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Ела, ще ти разправя нещо. Знаеш ли що? (Шепне му нещо) Да! (Смее се) Непременно да додеш, докторе. Ела утре, в други ден, когато искаш. Сега ний да си ходим. (Става; отвън се чуват гласове) Ето на – гости идат. Кои ли ще са? Пак някои кавалджии... (Смее се) Докторе, ще ви чакам у дома! Довиждане!

ФЪРГОВ. Довиждане, докторе!

На вратата се почуква и веднага влизат: Христина, Фанка, Чунчев и Любенов. С Фъргови се срещат при вратата. Докторът остава зад писалището си.

Г-ЖА ФЪРГОВА. У, то цяла войска било! (Смее се)

ФАНКА. Г-жа Фъргова!

ЧУНЧЕВ и ЛЮБЕНОВ. Г-н Фъргов!

ФАНКА. Че къде сте станали? Защо не постоите?

Г-ЖА ФЪРГОВА. А, ще си ходим. Да има място и за вас.

ЛЮБЕНОВ. Г-н Фъргов, останете вие.

ФЪРГОВ (гледа часовника си). Бързам, работа имам.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Ще ходим на лозе.

ФАНКА. Г-жа Фъргова, кога ще додем и ние? Много череши сте имали.

Г-ЖА ФЪРГОВА. Нямат, Фанке, нямат. Зърно нямат. (На всички) Довиждане!

ВСИЧКИ. Довиждане!

Фъргов и Фъргова излизат; на прага Фъргова се обръща, изглежда влезналите и затваря вратата след себе си.

ФАНКА. Добър ден, докторе!

ЧУНЧЕВ и ЛЮБЕНОВ. Добър ден, докторе.

Д-Р КОНДОВ. Добър ден, добър ден...

Христина не поздравява доктора, застава на известно разстояние от него, изглежда го продължително с особена, полусърдита, полувесела усмивка и след туй сяда на канапето.

ЧУНЧЕВ. Докторе, тъй ли трябваше? Ние бяхме досега у г-ца Христина и ви чакахме да додете.

ФАНКА. Да ни донесете бонбони, шоколад.

ЧУНЧЕВ. Разбира се. А вие не додохте. Пръв вие трябваше да додете, докторе, тъй прилича, а не г-ца Христина. Може ли? Годеник сте...

Д-Р КОНДОВ. Годеник? Какъв годеник!

ФАНКА. А! вижте го как приказва... (Смее се)

ХРИСТИНА. Оставете го. Ще се шегува пък!

Д-Р КОНДОВ. Не, ни най-малко не се шегувам. Но днес не зная какво става с хората, нито какво става с мене. Струва ми се, че светът се обръща наопаки. Пък и не ми е добре, глава ме боли.

ФАНКА. То е от много щастие, докторе... (Смее се)

Д-Р КОНДОВ! Или от много нещастие...

ХРИСТИНА. Пак шеги. Стига, стига. Я кажи по-добре, защо Фъргови бяха подранили толкоз?

ФАНКА. Наистина, докторе. Фъргова – като кога?

Д-Р КОНДОВ. Дошли бяха да ме канят да съм отидел на лозето им за череши. Семейна разходка. И Мичето, дъщеря им, щяла да бъде. Мичето искало да учи италиански. Майка й ме моли да съм й давал уроци.

ФАНКА. Хрнстино, чуваш ли? Мичето искало да учи италиански.

ЧУНЧЕВ. Че тя български не знае!

ЛЮБЕНОВ (играе си с камертона). Тя дохожда да се запише в дружеството "Кавал". Аз мисля, че не е много музикална. Казва, че свирела на китара...

ФАНКА. Тая китара! Майка й е проглушила света с нея. Ах, боже, да не падне човек под езика на тая Фъргова! (На доктора) Та за туй бяха дошли?

Д-Р КОНДОВ. Да.

ХРИСТИНА. Разбирам, разбирам. Знам аз какви мрежи плете Фъргова. И ти, докторе, може би си обещал, че ще отидеш?

Д-Р КОНДОВ. Къде?

ХРИСТИНА. На лозе.

Д-Р КОНДОВ. Не, отказах им. Не ми се ядат череши. Не ми се приказва италиански (усмихнато) с Мичето.

ЧУНЧЕВ. Виж, туй, докторе, е хубаво от ваша страна. Разбира се, че не бива да отивате. Недейте забравя, че вие вече не сте свободен.

Д-Р КОНДОВ. Как да не съм свободен! Напротив, тъкмо защото съм свободен, затуй отказах.

ХРИСТИНА. Пак се шегуваш. Слушай, ще се разсърдя наистина!

Д-Р КОНДОВ. Защо? – Не ми се ходеше на лозето на Фъргови, защото мисля да поизляза вън от града. Мисля да отида към Али-Анифе.

ФАНКА. А! (На Христина) Христино, чуваш ли? Там е чифлика на Масларски.

ХРИСТИНА. Искаш да видиш Евгения?

Д-Р КОНДОВ. Защо не? Г-ца Евгения е хубаво момиче и винаги ми е било приятно да я видя.

ХРИСТИНА. Докторе, прекаляваш с шегите си. (Става и поднася ръката си под очите на доктора) Тоя пръстен на кого е?

Д-Р КОНДОВ (изненадан). А! моя пръстен!... Как тъй...

ХРИСТИНА. Как тъй? Питаш как тъй? Погледни на пръста си – кой е тоя пръстен, не е ли моя?

Д-Р КОНДОВ (вижда, че на пръста му наистина е пръстенът на Христина, учуден). Наистина... но как тъй... не разбирам...

ЧУНЧЕВ. Е, докторе, все шеги, шеги... Стига толкоз.

ХРИСТИНА (сяда на канапето). Аз съм ти сърдита!

Д-Р КОНДОВ. Но, господа, аз нищо не разбирам.

ЧУНЧЕВ. Хубава работа! Докторе, вие не сте забравили, но не зная защо, правите се, че сте забравили. Ако искате, можем да ви припомним подробно кое как беше...

Д-Р КОНДОВ. Нищо не разбирам.

ЧУНЧЕВ. Но как тъй, докторе! Снощи не бяхме ли на бирария?

Д-Р КОНДОВ. Да, бяхме.

ЧУНЧЕВ. Да оставим всичко друго. Когато си излязоха всички посетители и ние останахме сами, не помните ли що стана?

Д-Р КОНДОВ. Помня. Аз сложих главата си на масата и позаспах.

ЧУНЧЕВ. То беше после, докторе, после. Преди това вие отидохте при г-ца Христина, седнахте при нея, взехте й ръката, казахте й – колко дълго й говорихте! – че я обичате много, че сте я обичали отколе, че ще я обичате вечно! (Докторът все повече се учудва) След туй извадихте пръстена си, турихте го на пръста на г-ца Христина, а тя ви даде нейния си. След туй вие станахте и с висок глас казахте, че пред бога и пред хората вие сте сгодени с г-ца Христина...

Д-Р КОНДОВ. А! Може ли?... Това не е било!

ХРИСТИНА. Докторе!

ЧУНЧЕВ. След туй вие заспахте.

Д-Р КОНДОВ. Да, туй помня.

ЧУНЧЕВ. Но то беше после, докторе. Ето Любенов, ето г-ца Фанка, нека кажат.

ФАНКА. Тъй беше, докторе. Всичко тъй беше.

ЛЮБЕНОВ. Да, тъй беше.

Д-Р КОНДОВ. Г-да, не помня нищо, не разбирам нищо. Може да е имало такова нещо, не знам, може... но аз бях пил твърде много. И ако съм направил такова нещо, било е на шега...

ХРИСТИНА. Престанете, докторе!

Д-Р КОНДОВ. Но аз ви казвам истината. Това, г-це, е било една шега, по-право – една глупост, из- вършена под влиянието на виното. Моля ви да ме извините. Дайте ми пръстена, ето ви вашия.

ФАНКА. А! И таз хубава!

ХРИСТИНА. Я! Вие сериозно ли говорите?

Д-Р КОНДОВ. Да, съвсем сериозно.

ХРИСТИНА. Сериозно? Сериозно! Значи, всичко, каквото ми казахте, било лъжа? Че сте ме обичали – лъжа? Че ми дадохте пръстена си – лъжа? Че сме сгодени – лъжа? Как може да вършите такова нещо! Че вие ме правите нещастна, вие ме убивате. (Плаче) Докторе, кажете, че се шегувате. Шегувате се, нали?

Д-Р КОНДОВ. Не, не се шегувам. Дайте ми пръстена.

ХРИСТИНА. Ах, боже, ами сега... ами сега... Де да отида, какво да правя... какво ще стане с мене... (Плаче)

ФАНКА. (притичва се към нея). Христино, моля ти се...

ХРИСТИНА. Ах, майчице, умирам, умирам... ах, лошо ми е... ах... (Пада на канапето в ръцете на Фанка)

ЧУНЧЕВ. Вода! Дайте чаша вода!

ФАНКА. Христино! Христино! Моля ти се, Христино, успокой се.

Д-Р КОНДОВ (подава й чаша вода). Успокойте се, г-це, няма нищо... Нека остане пръстена у вас. Ще видим, ще се разберем. Успокойте се, моля ви се...

ХРИСТИНА. Оставете ме!

ФАНКА. Оставете я. Идете настрана. Постой тъй, Христино, почини си. (Туря й една възглавница под главата) Почини си... не се вълнувай... успокой се...

Христина се обляга връз възглавницата и притваря очи. Докторът отива при писалището си, Чунчев се разхожда. Любенов стои малко настрана от Христина и нервно почуква и слуша камертона си. Фанка оставя Христина, отива на пръсти при доктора, прави му знак да се пази тишина и започва да разглежда книгите по писалището му.

ФАНКА (тихо). Много книги имате.

Д-Р КОНДОВ. Да, много.

ФАНКА. И все италиански?

Д-Р КОНДОВ. Да, италиански.

ФАНКА. И аз, като Мичето, искам да уча италиански,хайде да ми давате уроци! Бива ли?

Д-Р КОНДОВ (усмихнат). Бива, защо не.

ФАНКА. Ще идвам всеки ден. Може ли?

Д-Р КОНДОВ. Разбира се, че може.

ФАНКА. Ето една хубава книга.

Д-Р КОНДОВ. Я да видя? Наистина хубава.

ФАНКА. Да я взема ли?

Д-Р КОНДОВ. Вземете я.

ХРИСТИНА (още от по-рано е отворила очи и ги следи; скача, отива при тях, грабва книгата от ръцете на Фанка и я хвърля на земята). Остави книгата. Нарочно правиш, да ме ядосваш. Интригантка!

ФАНКА. Аз? Ти си интригантка, не аз. Снощи ти правеше предложение на доктора, не той на тебе. Ти го накара да си размените пръстените, не той!

ХРИСТИНА. Безсрамница!

ФАНКА. А! Чунчев, чуваш ли? Да си вървим, Чунчев! (Взема Чунчев подръка и тръгват да излизат) Довиждане, докторе! (Обръща се; на Христина) Насила искаш да се сгодяваш! Ще ти преседнат милионите! (Излизат)

Христина закрива лицето си с ръце и заплаква. Любенов все по-нервно почуква камертона си.

Д-Р КОНДОВ. Г-це, успокойте се, моля ви се. Съжалявам за всичко, което стана. Ние ще се разберем, ние ще се обясним, ще видите. (На вратата се чука) Иде някой... моля ви се, г-це, станете, успокойте се... иде някой. (Втори път се чука) Влезте!

Г-ЖА МАСЛАРСКА (влиза важно, величествено; хвърля строг поглед на Христина и на Любенов). Добър ден, докторе!

Д-Р КОНДОВ. А, г-жо! Заповядайте, седнете, г-жо, моля ви се. (Подава и стол)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Вие имате гости. Чудни работи стават, докторе. Срещам г-ца Фанка и Чунчев, хванали се подръка, бързат, бързат и, знаете ли?– не те, а аз трябваше да ги поздравя. Не зная, други станаха хората, не е като на нашите години.

Д-Р КОНДОВ. Не вярвам да е било нарочно, г-жо.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Нарочно е, докторе, нарочно е. Ето г-ца Христина... не смята за нужно дори да се поизправи. (На доктора) Едно време ние се срещахме с кавалери в присъствието на майките и бащите си. А сега? (Към Христина) На гости, и тъй рано? Вие сте плакали, г-це. Че оправете си поне малко косите...

ХРИСТИНА. Г-жо, нямате право да ми правите бележки.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Имам, имам, че съм по-стара. Вие трябва да внимавате за постъпките си.

ХРИСТИНА. То е моя работа. (Става) Любенов, да си ходим. Докторе, помислете си, аз пак ще дода. Надявам се да ви намеря по-сериозен, отколкото сега. Любенов, да вървим!

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не забравяйте, че сте учителка!

ХРИСТИНА. Г-жо, казах ви – нямате право да ми правите бележки.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не забравяйте, че мъж ми е председател на училищното настоятелство.

ХРИСТИНА. Не искам да зная! (Излизат)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Още утре ще си получиш уволнението. Аз ще те науча тебе! Ще видиш! (Докторът излиза да изпрати Христина и Любенов)

Г-ЖА МАСЛАРСКА (разхожда се). Какво нахалство! Какво безочие! И още учителка! Безсрамница! (На доктора, който се връща) Докторе, защо беше дошла при вас тая?

Д-Р КОНДОВ. Ах, г-жо, ужасна неприятност.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Даа! (Сяда на канапето) Кажете, докторе, кажете...

Д-Р КОНДОВ. Снощи бяхме на бирария. И тя беше – г-ца Христина, и Любенов, г-ца Фанка.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Е?

Д-Р КОНДОВ. Пихме доста. Аз не зная как е станало, не помня, може да съм го направил на шега...

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какво, докторе, какво?

Д-Р КОНДОВ. Дал съм – тъй казват – на г-ца Христина моя пръстен и тя своя на мене. На шега. Сега тя казва, че сме били сгодени.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ааа!... (Разперва ръце някак отчаяно, обляга се на канапето и притваря очи)

Д-Р КОНДОВ (грабва чашата с вода). Г-жо!

Г-ЖА МАСЛАРСКА (отстранява ръката му). Какви хора, какви ужасни хора!... Не искам вода, не съм жедна... Ах, какви хора... Аз чух за туй, но не вярвах – и наистина, ето как било... Ах, ужасни хора, невъзпитани хора, диви хора...

Д-Р КОНДОВ. Но, г-жо...

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Докторе, тия хора ще ви погубят, ще ви почернят, ще ви... Не, аз бях дошла да ви посъветвам, защото сте без свои в тоя град, но сега ще действувам.

Д-Р КОНДОВ. Но, г-жо, нищо сериозно няма.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Как, докторе! Да ви оставя на тия хора! Мъж ми ми разправи за вашите занимания, как сте наблюдавали в микроскопа... за микробите ми разправи. И аз си рекох: ето един способен момък. Но на вас ви трябва спокойствие, докторе, трябват ви удобства, трябват ви грижи. Не, аз няма да ви оставя. Вие сте без свои тука и аз ще ви помогна.

Д-Р КОНДОВ. Но, г-жо, нищо не се е случило. Защо се безпокоите...

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не, аз няма да оставя един млад, един способен момък да загине. Най-после вие принадлежите на науката, от вас се чака много. (В коридора, зад вратата се чуват шум и гласове) Какво е туй? Какви са тия хора?

Д-Р КОНДОВ (отива към вратата, послушва и се връща). Коридорът е пълен с хора. Никога не съм имал толкова клиенти, както днес.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Виждате ли, докторе, виждате ли? Аз какво ви казвам. И мислите, че идат за работа? Знам, знам ги аз тях... Не, на всичко туй трябва да се тури край. Още сега! Докторе, вие ще ме слушате и ще ми се подчинявате, като на майка.

Д-Р КОНДОВ. Но, г-жо, какво да правя аз...

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Ще додете у дома, ще живеете у нас. Ще ви дам стая, ще ви наредя всичко, всичко. Ще имате спалня, ще имате кабинет. И тишина – наоколо ви на пръсти ще се ходи, докторе. А вие ще си работите, ще си се занимавате с микроскопа, с туй... с микробите. Вечер, когато свършите работата си, ще излезете да се поразходите с Евгения. Аз не я пущам с никого, но като с вас интелигентен човек, мога да й позволя да излезе. (Става) Свършено е. Ставайте!

Д-Р КОНДОВ. Но, г-жо, да си помисля...

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Какво ще мислите!

Д-Р КОНДОВ. Да отложим за друг път.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не, не, още сега.

Д-Р КОНДОВ. Но, г-жо, може би ще ви стеснявам.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Никакво стеснение. Хайде, ставайте!

Д-Р КОНДОВ. Трябва да кажа на хазаите си, да се пренеса.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Аз ще уредя всичко, вие не берете грижа. Вървете с мене. Тръгвайте!

Д-Р КОНДОВ. Аз ще дода сам...

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не, с мене – още сега. Тръгвайте. (Докторът си взема шапката; зад вратата се чува шум)

Д-Р КОНДОВ. Но коридорът е пълен с хора. Ще ни видят.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Нека ни видат! (По-силен шум) Безсрамници!

Д-Р КОНДОВ. Може оттук да излезем, из тая врата.

Г-ЖА МАСЛАРСКА. По-скоро! По-скоро!

Д-Р КОНДОВ. Моля, заповядайте! (Прави й път)

Г-ЖА МАСЛАРСКА. Не, докторе, сега вие напред, а аз след вас! (Излизат)

 

З а в е с а

 


напред горе назад Обратно към: [Милионерът][Йордан Йовков][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух