Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]

Една бележка под черта в "Записките" обяснява защо Захари няма да съобщи химическия състав на симпатичното мастило - не се знае, могат да дойдат времена, в които на България пак да й е нужна тайна кореспонденция... В подготовката на Съединението и по време на самото Съединение това "пак" като че ли се е случило - много скоро след сбъдването си Април възкръсва в нова постановка. 1885 г. се оказва обаче шокиращо поучителна: въпреки аналогизирането, въпреки копирно повторените знаци, Съединението не е и не би могло да бъде Априлско въстание.

В "Под игото" Вазов произнася всеизвестното изречение: "Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път..." Но отново Вазов в голяма част от текстовете си всячески противоречи на абсолютизиращо-уникализиращата събитията от 1876 г. идеограма "никога преди и никога след". В "Епопея на забравените" Април е видян "между" славното и царствено вчера (възпроизведено в речта "Паисий") и предусещаното утре (за "бъдеще", както вече стана дума, доста натрапчиво се говори в уж обърнатите към билтто оди). Военната лирика на националния идеолог също се стреми да интерпретира ставащото по фронтовете като поредно повтаряне на вече случилия се изключителен български избор, на вече познати, санкционирани като високи колективно-поведенчески и индивидуално-биографични образци. В тази поезия подвигът и героиката на сегашния (от Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна) наш войник се обясняват като логично унаследяване-възпроизводство на предишното, наричано с имената Симеон, Асен, Шишман, Перущица, Шипка и т.н.

Иначе казано, в национално-идеологичното моделиране на представата за българска История се срещат две малко или повече несъгласяващи се една с друга стратегии за осмисляне на етническото живеене. Според първата от тях случващото се с този народ е поддаващо се на алгоритмизиращ го разказ, в който веригата от събития обвързва причини и следствия, в който всяко станало е последица от предхождащото го и в същото време е мотивиращо следващото. Подобно мислене в края на краищата постулира осъществяването на Историята като запазване на някакви първични същности, способни да се възпроизвеждат до безкрайност (ако Бенковски наследява и повтаря "Левски с Раковски", това означава, че в него те са живи, съществуващи; ако внуците-герои вършат същото по същия начин като бащите-герои и дедите-герои, в тях праотците са възкръснали, дошли са в нов образ и в друго време, но непроменени като съдържателност и насоченост на активността).

 Другият тип осмисляне на националната събитийност говори за Единствени неща. Ако факт е видян като причинен и причиняващ, това го превръща в носещ отпечатъка на породилото го и слагащ отпечатъка си върху следващото, превръща го в съвкупност от субстанциално, "органически" обусловени прилики, правещи го неединствен и назад, и напред във времето. Единственото събитие не повтаря и не е повторимо, то не прилича на нещо преди или след себе си. Понеже не е потопено в каузалността, истинското му име е Чудо: Април не прилича на каквото и да било, защото изкривява линията от повторения в предизвикващите и предизвикваните събития; случил се неясно защо, единственото, което той предизвиква, са собствените му причини (онова, което би трябвало да е преди него - насилие, кръв, гибел - се сбъдва след него). Така Въстанието херметически се затваря в себе си, изгражда кръг, в който се самопоражда без "контакт" с неща извън собственото си тяло.

Двете стратегии се преплитат в странно съжителство под повърхността на тоталния български текст за 1876 г. (той се състои от всичко писано, казано, вярвано за бунта).

 Образ на националната история, в която Великото събитие е минало и неповторимо ("Българският национален дух... надали ще се дигне друг път...") всъщност не е особено продуктивен за групата при обживяването на безкрайните времена "след" точката на върхово себепостигане. Но за да има "възпроизводимост" напред, трябва да съществува и "възпроизводимост" назад по лъча на течащата история, Събитието трябва да е проницаемо, през него е необходимо да се вижда и в двете посоки (ако 1876 вижда 1885 - и обратно, трябва 1875 да вижда 1876 - и обратно, 1868 да вижда 1875 - и обратно и т.н.). Поради това Април трябва да е подготвен от "тежко положение" и "революционна организация", затова Съединението трябва да прилича-повтаря 1876 г. Само че при постигането на тази прозрачност в изобретяването на българската каузалност се появяват понякога сривове - когато например свързаното разказване за преди-събитието, събитието и след-събитието се превърне в заедността "Чичовци"-"Под игото"-"Нова земя". Четенето на всеки текст през другия може да активира мълчанията им, да ги направи казващи и с това да наруши важни договорености. Срастването между "Чичовци" и романа-продължение на повестта може да продиктува усъмняване изобщо във възможността на нещо като революция в света, който така или иначе веднъж завинаги е зададен като ртден за Хаджи Смион и Иванчо Йотата. Мислено чрез "Нова земя", "Под игото" признава, че спестява детайл, немаловажен при оценката на някои от личностните мотивации, участвали в изработването на бунта. В легендарния разговор между Левски и Селяните изглежда, че въпросът "Какъв ще станеш после?" е само начин-оправдание Дякона да произнесе великолепните (или двусмислени от гледна точка на препатилия съвременен човек) думи за продължаващата другаде революция. Всъщност питането е "статистически валидна извадка", доста реалистично възпроизведен сегмент от речта на вчерашния ден - и Захари с досада отбелязва, че като се озове някъде апостол, веднага за това се хващат: "Какъв ще станеш после?". Именно с отговорите си на въпросите за "после", задавани по Априлско време, "Нова земя" осветява затъмнени участъци знание. "За Раковски и Бенковски въстанието бе средство, чрез което щяха да получат от освободения български народ короната на старите български царе. За Г. Апостолов свободата означаваше смяна на турските паши с български началници. И той още преди въстанието правеше пред своя братовчед - сетнешния генерал Велчев - репетиции, как ще си разменят местата със старозагорския Емин паша. Живият още Ст. Станимиров ще ви каже, че по-голямата част от времето на заседанията си учителите от габровския комитет прекарвали в мечти и кроежи кой какъв пост ще заеме в "свободна България"¹. В свободна България - според "Нова земя" - Боримечката, дочакал "после"-то и "станал" друг, въпреки спасителните операции на автора, прилича на Бай Ганьо, както всички са забелязали. Когато към патетизираното знание за Април в неговата уникалност, величаво-самотна отделност и съвършенство се залепи знанието за продължилите да живеят след 1876 г. участници в Героиката, Април вече не е същият (нима мисленето за живите след 1876 Захари Стоянов и Стамболов не изисква особен поглед - няма да конкретизирам - към мъртвия Бенковски, към мъртвия Ботев).

Тогава сигурно се налага да се изработи друг модел на националната историческа събитийност - в него биха могли да не съществуват зоните, в които Образците деградират. Говорихме и за тази версия - пак Вазова - за изобразяване на груповото съществуване: в нея мирните, "аисторичните" години всъщност "не се броят", те се тълкуват като спряло и празно време, като паузи в големия български епопеен сюжет. Плътта му се прави от въстания и войни. Но трябва да се стори една уговорка - този модел се чертае в лирическото говорене на Вазов. Уговорката става още по-необходима, когато се констатира, че прозаическото формулиране на родното го конципира по напълно противоположен начин. И "Чичовци", и "Под игото", и "Нова земя" - текстове, които в своята заедност очевидно имат амбицията да изградят образ-идея за българското в неговото протяжно разгръщане във времето - в края на краищата мълчат точно за ония събития, които Вазовото лирическо "задаване" на своето сочи като единствено значещи в пътя на нацията. Някъде много в дълбокия заден план на разказването си повестта маркира "историческото" на 1868 г. (Филип Тотю, четите), в която се случва светът на текста. "Под игото" всъщност разменя "относителните тежести" на събитията, правейки от предверието, от предварителността на Големия факт истинската ценност - и от чисто повествователна гледна точка (говоренето на романа е говорене именно за "преди" Април, самият Април просто липсва като случващ се върху страниците на произведението), и от гледна точка на национално-идеологичните аксиологии (точно подготовката на бунта демонстрира стойностността на българското, не и самата революция, мислена най-вече като "крах"). "Нова земя" също както предхождащия я роман, също както предхождащата го повест извежда в периферията си същинското Историческо събитие (онова, което остава със специфична номинация и с годината на случването си в учебниците). Освен това разказът от 1896 г. е най-малко роман точно в ограничените си по обем и изтеглени "в края", в маргиналните му територии сегменти, обговарящи 1885 като годината на Съединението (по същия начин "Под игото" е най-малко роман в речта си - реч преди всичко идеологически манифестна - за 1876  като година, събрала смислите си в няколкото дни след 20 април и преди погрома). С други думи Вазовата разножанрова трилогия, опитваща се да построи "гръбнака" на големия български исторически сюжет (1868, 1876, 1885 - все години, смятани от Историята за етапни в националното живеене) по странен начин се препъва, оставя "дупки" в интерпретативната възстановка на вчерашното точно на местата, където би трябвало да се намират преведени в повествователност знаменателните за нас събития, идентифицирани с историческата съдържателност на въпросните години. Напомням, че в този текст доказвахме лирическото построяване на идея за своето като "обратно" спрямо модела, който видяхме във Вазовата проза: в словата на поезията "мирното" съществуване на групата, онова, което се разстила "преди" и "след" Великите години, не прави, не произвежда национално-битие-в-Историята.

Твърде лесно и със съмнителна валидност е твърдението, че сглобяването, наместването на "хлътнатините" и "издатините" на двете моделности едни в други в крайна сметка постига едно цялостно, тотално осмисляне на етническото битие, в което Историята е заляла всичко, материята й прави и е правена от мира, а и от войната, от подготовките на събитията и от събитията, от незапомнените и от запомнените дати. По-скоро става дума за успоредни синтактически организирани редове, които текат в национално-идеологичния дискурс всъщност без да се пресичат, без да се познават един друг, без да са способни на някакъв синтез. Обясняващият,  логицизиращият историята на колективността говор по принцип включва в тялото си подобни прекъсвания, подобни "празни места", ограждащи топоси на постигната, правилна в субектно-предикатната си  организираност разумна ословесеност. (Освен гореказаното като илюстрация на това твърдение ще припомня успоредното синхронно съществуване на "пасивния" и на "активния" образ на българското във възрожденската моделираща реч, т.е. на мита за своето като страдалческо и на мита за своето като героическо. Двата представни комплекса с обратни една спрямо друга манипулативни телеологии само на пръв поглед могат да се сраснат безпроблемно в каузалността, в подредеността на причината и следствието, в "общо" разказване. Но за това до какви парадокси в етническото самоосмисляне водят опитите за цялостен, тотален национално-идеологичен дискурс, обединяващ взаимоотричащите се "повествования" за своето-страдалческо и своето-героическо, ще трябва да говорим другаде.) Тук само ще фиксираме твърдението, че разноезичният и прекъсващ текст - съвкупност от зони на разредено и на сгъстено овладяване-превеждане на съществуващото в потребните ни думи за него - никога не работи като цялост-едновременност, като огромно свързано изречение, чийто смисъл е постижим само при произнасянето му от началото до края. Напротив - националната прагматика извиква при определени условия определен участък от аморфното, "отвъд-синтактическото" тяло-сборник, побиращо всякакви обяснителни стратегии, и не знае (точно в този момент) нито за пропастите, ограждащи използвания остров на "вярно" логически-езиково наричане на ставащото, нито за островите  с други правила, осеяли пространството отвъд кръга на изборно насочената светлина. Дори ако едновременно бъдат валидизирани в някакъв тип текстовост сегменти от съставния, остро фрагментарния национално-идеологичен дискурс с противоположни в разсъдъчността, етиката и естетиката си твърдения, те могат да съсъществуват едно до друго без да се забелязват, без да се конфронтират "осъзнато" в заедността си, без синхронизирането им автоматически да налага някакви операции по примиряването им, по свързването им, по трансформирането им в единството на "трета" теза. (Във връзка с току-що казаното трябва да се отбележи, че тази работа и изобщо "мета"-построенията, опитващи се да виждат етническата гносеология и аксиология в тяхната проблематичност, в постоянния им разпад на несъвместими езици, са много далече от възможността да имитират, да снемат в себе си начина, по който национално-идеологичните сюжетно-речникови ядра работят в "истинския живот". Крайно време е да се подчертае, че "противоречивото", "алогичното" например в свързването на "Чичовци, "Под игото" и "Нова земя" или в едновременното номиниране на своето като "ново" и "антично" не съществува като проблем за нулевата авторефлексивност на национално-идеологичното формулиране на света, а провокира питания в текстовете "извън" него, опитващи се да го коментират, гледайки го "отстрани".)

И така, словесните репродукции на Април и  поведенческите жестикулации (индивидуални или групови), възкресяващи неговата знаковост, с обилието си и с начина си на присъствие в конкретен исторически момент и в паметта за него малко или повече доказват изключителния статус на 1875-1876 г. при структурирането на устойчиви в съдържателността и функционалността си образи на своето. Бързото превръщане на събитията, вместени приблизително в една година, в огромен български текст, постулиращ ценностна система, чиито критерии тук са валидни до днес, обуславя факта, че груповото етническо живеене се слага като доминирано от ретроспективната ориентираност (на фона например на американските национални стратегии за превръщане на случващото се в алгоритмизирано говорене-обяснение, то е много по-малко проспективно мислещо себе си, много по-малко конструиращо се около вери в бъдещето). Полагането на върховата стойност-абсолют в миналото диктува опитите то да се репродуцира, да се повтаря-съживява в разни конкретизации на онова, което се нарича "настояще". Осъзнаването на  недостатъчната автентика в "преживяването отново" определя до голяма степен трагическото в себеусетите на определени български периоди от време и по-точно в себеусетите на ословесяващите ги хора. Страшимиров горчиво ще констатира голямата липса в живеенето на поколенията, случили се "след" най-истинското време: "Ботев е Ботев, защото е имал Дунав. А ние? Къде е нашият Дунав..."; Яворов мъчително (въпреки самоироничните дистанцирани от патетиката автокоментари) ще постига императиви, идващи от образците на 70-те години на миналия век. Македония ще се окаже (до известна степен в това има някакъв вид чудовищност) потребната земя за българите, желащи да повторят, да преживеят Април години след първото му сбъдване.

По какво всъщност е ненадломимата носталгия?

По синкретизма, по първичната цялост на битието, в което тогава (именно Април доказва това) естетическо и прагматическо съществуват слети, недиференцирани; Поетическо и Историческо са едно и също; Животът е Изкуство и Изкуството - Живот; личността е монолитно равна на себе си, защото ролята, която играе на сцената (читалищната), е по верифицираната типология на ценностите същата, която изпълнява в социалната публичност, същата, която довършва, самоубивайки се под диктата на тимоса, на борбата за чист престиж. Непрекъснатото натрапчиво остойностяване в културната групова памет на съвпаденията, доказващи като тъждествени биографическия и поетическия текст, принадлежащи на едно и също лично собствено име, носи рецидивите точно на тази носталгия по Времето преди голямото разделяне. Фактът, че Ботев пише "в редовете на борбата да си найда и аз гробът" и си намира гроба в редовете на борбата, че Смирненски пише за умиращите от туберкулоза и умира от туберкулоза, че Вапцаров пише "честно ще умра... в боя ни за хляб и свобода" и умира в бой за хляб и свобода, винаги носи особен тип оценъчна бонификация, винаги се тълкува като доказателство-абсолют за Профетическото, за Истинността на голямата поезия. За Великия национален автор най-доброто, което може да се изрече, е, че "животът и лириката му се сливат", че те "казват" едно и също, че между думите, с които човекът в текста изписва евентуално битие и битието на човека извън текста има пълна идентичност, потвърдена от смъртта. В този стереотип за оценяване на текстовост чрез "доказването" й като истинна при налагането й "върху" биография присъства точно оказалата се извънредно трайна носталгическа установка спрямо 1876 г. Именно тогава "живот и поезия са едно и също", именно тогава не съществуват граници, правещи от нещата и думите за тях различни светове.

Само че това монолитно битие, в което естетическо и прагматическо са сраснати в цялост, слети са в едносубстанциалност, приключва в момента, в който въстаналите преживяват първото си поражение. За колективността Бунтът изиграва ролята на инициационен ход от много особен порядък:

Имало и друга една категория словесни същества, които участвали във всичките приготовления на народното движение, които мислили, че е лесно и възможно, както в страниците на някой роман; но като видели башибозушките чалми и дългите ятагани, с които двама башибозука не можели да се разминат из пловдивските тесни улици, обърнали колата. Наместо свобода или смърт, думи които всеки произнася натъртено, когато пее песента "Дойде време, дойде час", те се задоволили да изгорят няколко писма в огъня, хвърлили на известното място приготвеното си левче, заедно с направените фишеци, и след като взели ключовете от всички врати, запалили кандилцето пред иконата Божа матер².

Срещата с единственото отвъд езика - смъртта, така очевидно материализирана в "дългите ятагани" - светкавично построява солидните граници между "лесното и възможното както в страниците на някой роман" и  трудното, понеже е отвъд думите, между "свобода или смърт" като стих в песен и избирането на свободата-смърт (защото това е единственият възможен приблизителен превод-превръщане на тези слова в действителност) сред реалния акт на самоунищожението. Онези, които отказват да овладеят урока за несъвпадението, за абсолютно различните природи на Изкуството-уж-подражаващо-на-живота и на Живота, за неидентичността между Човешкото в текста-образец и Човешкото в прагматиката на единствената биографично-телесна конкретност, полагаща се на индивида от плът и кръв - те се превръщат в Героите на нацията, във вечните имена, доказващи възможността на свят, в който естетическата артикулация и артикулираното са толкова еднакви, че дори не могат да се нарекат двойници, понеже са заедност-слятост в границите на едно и също нещо.

По-късно периодически възкръсващият копнеж по цялостно битие ще обуславя порива по пребиваване (отново) в Историята - такава, каквато е била, истинска, случваща преди Края й (малко или повече за българите той настъпва през 1878 г.). В същото време опитите за завръщане се осъзнават (поне донякъде) като трагически неосъществими - невъзможно е завръщане в детството, в невинността, в лоното на пред-знанието, в битието преди посвещаването. След Април 1876 г. за българския човек ставащото завинаги се е разпаднало на сегменти, пребиваването в които обуславя и немонолитността на личността, въпреки всичките й опити да постигне първосданното национално живеене в сраснатостта на естетическо и прагматическо, на текст и свят, на език и смърт. Все пак ако след 1876 г. "народът излиза на сцената" никога вече не означава това, което значи по времето на подготовката за Бунта, в ограничените зони на отделни, периодически повтарящи се версии на биографията на Изключителния възкръсва по нещо от времето преди разпада - Големите Поети, Големи защото правят от писането живеене и от живеенето писане, преговарят-доказват възможността да съществува идеално битие (в него думи и неща са едно). 

Заедно с опитите да се повтори вече случилото се, в революционното пространство, чиито параметри тук малко или повече са зададени завинаги от 1876 г., се вписват и пориви по създаването на други видимости, несъвпадащи със знаковостта, изгледа, моделността "Април". Солунските атентатори например, желаейки да не оставят име и знание за себе си, потапяйки се в мълчанието и не-видимостта, избирайки аскезата на отказа от водаческа роля и от памет-признателност, напускайки мисленето "целият народ е с нас", структурират служенето на етническата кауза по начин, имащ твърде малко общо с техниките за вписване на личността в революцията, изградени от Април. Но по-късните групови жестикулации, маркиращи екстремни за колективността събития, не помнят и не цитират "солунския" език на бунтовността. В замяна на това в началото на 90-те пред един Университет студент мъкне на връвчица педя голям танк-играчка и обикаля дървен топ, висок половин метър, взет от реквизита на някакъв театър и увенчан със студентска шапка - бутафорна почти колкото него; тогава в груповия говор, озвучаващ напрегнатото чакане на нещо, възкръсва репликата "Читаци няма никак още!". Току-що припомненото подчертава една от липсите в този текст - той не споменава за сложните и нееднозначни отношения между "класическите" знаци-идентификанти на своето и модерните им прочити в публичното живеене, за начините, по които могат да се срещнат, разпознаят или разминат национално-идеологичното и смешното. Но въпреки шеговития реверанс на сегашното към семиотически цитираното минало, в посягането към вече обявения за декор дървен топ и в спомнянето за читаците, дето ги няма, се е извършила необходимата и достатъчна верификация-препотвърждаване на заедността, на общността, наричаща поредната си революционност с познатите, договорените (макар и иронизирани), наследените, безспорните, естествените за тук имена. Знанието за най-истинското българско време, за текста, който се мисли като най-истинския български текст за най-истинското българско време диктува радостното присъединяване към класическия сюжет ("с дървени топове срещу читаците"), видян - вече - и като повод за усмивки, но и като неминуемо потребен за знаковото артикулиране на ставащото в страната.

С други думи, 1876 е вечната, неприключващата българска година; постоянното й преговаряне, постоянното й открито и скрито цитиране се сбъдват при всяка осъзната или несъзната манифестация на национално-идеологичното като мисловен, езиков, поведенчески стереотип.

А че нейното присъствие наоколо всъщност е равно на плътното присъствие на Вазовите думи, на Вазовото разказване за 1876 г., е доказателство, че човекът, написал "Епопея на забравените" и "Под игото" е големият Идеолог на нацията, Създателят на Истината, Вярата и Обяснението, Авторът на представите, възпроизвеждащи се тук генерация след генерация, удържащи траенето и самоидентичността на българското. У автора на "Епопеята" и "Под игото" потребните на колективността портрети на своето, наследени от преосвобожденската литературност, се обогатяват и усъвършенстват, към тях се прибавят и нови, всички те се "събират" в максимално компактна и ефикасно организирана цялост. Във вазовското й структуриране тази цялост-организъм се оказва толкова жизнена и силна, че е способна да се извърне към текстовостта, която е нейно вместилище, за да се самопрепрочита с ускоряваща се, нарастваща национално-идеологична ортодоксалност - четейки себе си, тя все по-рядко забелязва страниците до "нейните", където са изписани и думи, които не й харесват.

Тогава как да решим кой е по-могъщ - дали Създаденото или Създателят? Правена от Вазов, Националната Идеология  избира кое от неговото слово да се помни и какво да значи то. Но пък ръстът на сътворилия я е като че ли по-внушителен от нейния - той е изписал не само думи-обиталище на Националната Идеология. Той е изпратил в бъдещето и думи, които тя желае да забрави, да победи, думи, с които враждува, които не успява да изтрие, да заличи докрай. Точно те поддържат нейната борбеност и младост, точно те провокират поредната й самозащита, точно те й даряват живот завинаги. 

¹ Хаджийски, И. Психология на Априлското въстание. С., 1943, с. 28-29.

² Стоянов, З. Записки по българските въстания. Т. 3., с.273.

Обратно към: [Идеологът на нацията. Думи за Вазов][Инна Пелева][СЛОВОТО]

© 1994 Инна Пелева. Всички права запазени!