Обратно към: [Поемите "Нощ" от Пейо Яворов и "Легенда за разблудната царкиня" от Димчо Дебелянов в контекста на литературното образование][Вергиния Генова][СЛОВОТО]

Поводът да се обърнем към този литературоведски проблем е аналогията, която проследяваме в разглежданите от нас произведения. Задълбочавайки се в генезиса на междутекстовостта откриваме, че неусетно се озоваваме в загадъчния лабиринт на всеизвестната дилема: кое е първичното? "Кокошката или яйцето?" В един момент от нашите разсъждения поводът започва да се трансформира в причина. Затова се налага да си отговорим на въпроса: дали междутекстовостта се дължи на основата само на просто сходство, на цитати или най-общо казано "техники на цитиране" [1] или причината за междутекстовостта надхвърля границите на текста и вече усвоеното от литературознанието т. е. тя има над литературна, глобална, онтологично - философска свръхзначеща маркираност.

Преди да дръзнем да изложим каквото и да било становище, ще очертаем накратко някои мнения на компетентни в тази област автори. В исторически аспект, трябва да отбележим, че въпросът за диалогичността най-напред е изследван от Мартин Бубер. След което Бахтин го пренася в пространството на литературния текст. Никола Георгиев твърди, че у Бахтин терминът "диалог" - "действа като откровена метафора, оцветена (или обременена) от много смислово - емоционални наслоения" [2] и посочва като доказателство за това последвалата във Франция транслация на термина като "интертекстовост". Ние ще си позволим да използваме като синоними "междутекстовост" и "интертекстовост" (уточнявайки, че в научните среди няма единно мнение по въпроса за обема и границите на последния, но като че ли той по-точно назовава явлението, което преди всичко ни интересува). Бахтин определя "текстът като своеобразна монада, отразяваща в себе си всички текстове (в границите) на даден символен кръг. Взаимна връзка на всички смисли" [3]. А Ролан Барт казва, че "източникът на интертекста не може да се намери. Творбата е тъкан от цитати". От тези изказвания следва заключението, че издирването на първотекст и на смислови полета на влияние между текстовете е доста трудоемка и ангажираща задача. И Бахтин, и Юлия Кръстева и Ролан Барт са единодушни, че в този случай, погледът трябва да се насочи към индивидуалното и обществено - литературното мислене, което по правило е носител на тези връзки.

У нас по-задълбочено с тези проблеми са се занимавали предимно Клео Протохристова и Никола Георгиев. За това ще си позволим, за по-голяма изчерпателност и обзорност на темата да се спрем и на техните парадигми по отношение на междутекстовите връзки. Ще ги дадем колкото се може по-обстойно, тъй като в теоретичен аспект ние няма отново да ги разглеждаме.

В изследването си "Благозвучие на дисонанса" (Опити върху междутекстовостта) Клео Протохристова пише: "Под чужд текст ще се разбира всяка съдържателна или формално стилистична даденост, мислима като текст или като единство от текстове, която е въведена в дадена литературна творба чрез цитиране, алюзия или друг подобен похват и битува там, като съхранява необходимо и достатъчно количество идентификационни белези и едновременно с това се трансформира при взаимодействието си с новия контекст, за да функционира като смислопораждащ механизъм. Чуждият текст включва:

- определена литературна творба, която се въвежда в художествен текст посредством назоваване, цитиране, алюзия или реминисценция, творческа интерпретация, пародиране или експлицитен коментар;

- комплекса от образно - семантични ядра, представителни за даден етап от литературно - историческото развитие на по-голяма или по-малка общност;

- съвкупността от културни представи, исторически имена и събития, политически лозунги, клишета и др.;

- собствен текст от друга творба при проявите на палинодията или автореминисценцията. Към този основен обем на понятието чужд текст се включват и някои допълнителни дадености:

- фолклорно - национална традиция

- жанрови или стилистични конвенции, осмислени както в синхронен, така и в диахронен план

- собствен текст, поставен в многозначителен контекст, който го преосмисля и префункционализира като несобствен или като преднамерено изграден и представен за чужд

- биографията на твореца (преди всичко с оглед на възприемането на литературния текст, преимуществено в лириката)" [4].

Така и Никола Георгиев говори, че "съставките на художествената литературна творба са кръстосна точка на противоположно действащи сили. Множество фактори, между които например художествената условност, намалената осведоменост, многозначността, логическата противоречивост, разколебаната синтагматичност, подтискат връзките между съставките до степен, непозната другаде...." [5] По-интересно за нас, обаче е да отбележим разделението на междутекстовите връзки на: открито назовани (експлицитни) и неназовани (имплицитни) наречени "мълчаливи диалози". - "Мълчаливият диалог е тип имплицитна междутекстовост и мълчаливото в него е, че творбите с нищо, нито с казаното вътре в тях, нито в заобикалящите ги текстове, не бележат връзка помежду си. Предпоставка и начало на диалогичното в него пък е наличието на някаква общност: било то епоха на създаването, авторски контекст или най-често идейно - съдържателни връзки на основата на приликата, контраста и взаимната допълнителност..." [6] Използвайки най-примитивни техники на цитиране на чужд текст ние се придвижваме бавно напред към собственото разрешение на дилемата: междутекстовостта - причина или повод за размисъл.

Смятаме, че е редно в нашата работа да въведем така сполучливият термин - метафора "мълчалив диалог", като разбира се ще трябва да споменем смисълът, който разбираме и влагаме в него: приемаме дефиницията на Никола Георгиев с една малка добавка: две творби могат да се съпоставят на базата на идентичен дух, който носят в себе си (К. Юнг би казал идентичен архетип). Носейки идентична духовна реалност, с различни образно - смислови средства те постигат идентично внушение и реализация на материалния свят. За илюстрация ще използваме статията на Валентина Радинска "Биография на едно стихотворение" [7]. На текстово равнище тя сравнява романа "Пан" на Хамсун и стихотворението "Гора" на Димчо Дебелянов, като открива приблизително еднакви речеви конструкции, породени от сходни емоционални състояния, душевни терзания и търсения, подобни образи и символи. Ето един малък пример: "Мила, добра гора, мой дом, мирна божия обител"; " Топло чувство на признателност ме преизпълва, че мога да седя под такъв верен заслон" и т. н. ("Пан") [8] намира отзвук в стиха: "... и подслон верен в час вечерен намират морните крила" ("Гора"). В тази външна прилика ние откриваме един вътрешен "мълчалив диалог" построен въз основа на една и съща духовна липса: откъснатост на основния персонаж от Бога, акумулирано в отсъствие на идентификация в човешкото общество и съответно стремеж към компенсиране на тези липси. Въз основа на тези мисли смятаме, че не би трябвало литературната критика да говори само за литературни влияния, веяния, заемки, втъкани чужди цитати и автореминисценции, но по-скоро идентично да се види като духовна реалност и душевна потребност, битуваща в дадено време и място, силно рефлектираща върху човешките създания.

В общи линии това е посоката, в която ще отиват нашите мисли и разработки по проблема. Ние напълно приемаме упоменатите формулировки, така че ще ги използваме като трамплин към метатекстовото обяснение на въпроса, прекрачвайки границата на простото упоменаване, че тук или там откриваме елемент на някакъв тип междутекстовост. Заедно с това ще се постараем да влеем нашите размисли в трите главни посоки, към които "отварянето на творбата" ни предразполага:

1. Вътрешнолитературна - обвързване на творбата с други творби (по-нататък ще направим опит да открием експлицитните и имплицитните връзки между поемите "Нощ" на Пейо Яворов и "Легенда за разблудната царкиня" на Димчо Дебелянов).

2. Социалнолитературна - обвързване на творбата с възприемателя (Пряко свързвайки разглежданите от нас произведения с проблемите на конкретната аудитория - ученическата. Изграждайки у нея не само една най-обща представа за развоя на българската литература, но и целейки формиране на една правилна нравствено - естетическа ценностна система).

3. Антропологична - обвързване на творбата с човешкия универсум (Поставяйки разглежданите текстове в извънлитературна среда, търсейки в тях отражение на общи и закономерни психологически процеси).

Следва да уточним изходната база, върху която ще проведем нашите изследвания. Избираме тя да бъде основана върху библейската представа за света, използвайки принципите на духовната гравитация. Така поне ще сме сигурни, че мерим не чрез човешките предпочитания и хрумвания, а възможно най-обективно и истинно (назовавайки нещата със сакралните им имена), т. е. онова към което литературната ни критика, чрез благопожелания, винаги се е стремяла. Затова ще приемем, че "Божиите мисли са по-високи от нашите мисли." [9] и за голямо учудване на онези, които смятат Библията за набор от митове и легенди ще проверим как Божиите принципи битуват в литературните текстове. Разбира се, веднага трябва да добавим за евентуалните недоброжелатели, които смятат такъв тип анализ за елементарен и ненаучен, че всъщност, Бог избра глупавите неща на света, за да посрами умните, така че никой да не се похвали [10]. А ние нямаме научно минало така, че всеки наш експериментаторски опит би трябвало да се ползва, ако не с друго, то поне със снизходителна усмивка. Също така смятаме, че подобни прочити не са често срещано явление в нашата критика, затова вярваме, че работата ни би привлякла любопитството на съ - читателите ни, колкото и малко да са те.

Тъй като сме избрали да се занимаваме със символичния поглед върху света, по никакъв начин не бихме могли да избегнем такива реалности като: "духовен свят", "външни психически явления", "парапсихично", "колективно несъзнателно" и т. н. (независимо от термините, които ще възприемем). Тази и други подобни категории са основополагащи и смислопораждащи в поезията и на българските символисти. Разбира се, взимаме под внимание, големият бум на новото време от философски, психоанализаторски и други схващания по въпроса и за това не бихме желали нашия труд да се срути под отломките на разнопосочния еклектизъм. Именно за това приемаме като 100% ориентир най-духовната "книга на книгите", запазвайки си правото да се позоваваме на водещи имена в областта на психоанализата: Юнг, Лакан, но дотолкова доколкото да видим как те се опитват да нарекат дадена духовна реалност. Знайно е, че становищата им в някои случаи са противоречиви и термините несъответстващи, което би могло да доведе до евентуално объркване.

След тези наложителни уточнения за нас става ясно, че междутекстовостта е не само повод, но и основателна причина за размисъл. Смешната дилема за първичността: кокошката или яйцето, отразява два вида отошение към света и два противоположни мирогледа. Богът веднага би казал: "кокошката, разбира се", докато човекът би казал: "да седнем да обсъдим, може би яйцето". Единият говори от позицията на създател и постановител на аксиоми, а другият от позицията на създание, търсещо да си обясни себе си и света, и вървящо винаги от повода към причината, от маловажното към важното. И това е така, защото човекът използва логика, която борави само с видими причинно - следствени явления и когато опре до невидимите се налага да борави с аксиоми. Затова се справя по-добре в границите на теоремите и законите на земната гравитация, отколкото със законите на духовната гравитация, т. е. законите, действащи в духовния свят, които са също толкова реални и постоянно функциониращи.

Взимайки пред вид тези особености, в настоящата работа бихме искали да следваме същия път: първо, фиксирайки причината посредством аксиома от духовната гравитация, и второ, вървейки от повода (конкретните текстове) към причината, стараейки се да я обясним. Или по друг начин казано, проектирайки междутекстовите връзки в духовния свят на първопричината.

Легенда
А	= първопричина, духовна реалия, функционираща в духовния свят;
а	= Оста на съзнанието, която едновременно свързва и отделя духовния свят от материалния; територията, в която менталните структури се трансформират в образ, звук и т. н.
А1, А2, ..., Аn	- варианти на А в творящото съзнание
А'1, А'2, ..., А'n	- текстове, реализирани в материалния свят като отражение на дадена духовна реалност, битуваща като първопричина.

Обратно към: [Поемите "Нощ" от Пейо Яворов и "Легенда за разблудната царкиня" от Димчо Дебелянов в контекста на литературното образование][Вергиния Генова][СЛОВОТО]

© Вергиния Генова. Всички права запазени!