|
Обратно към: [Поемите "Нощ" от Пейо Яворов и "Легенда за разблудната царкиня" от Димчо Дебелянов в контекста на литературното образование][Вергиния Генова][СЛОВОТО] IV. Пейо Яворов - "Аз не живея: аз горя. Непримирими в гърдите ми се борят две души"В тези успоредни търсения на общи мотиви и душевни нагласи между двамата поети, чиито произведения ще разглеждаме, тук ще нахвърляме някои психо - биографични щрихи, очертаващи вътрешния път на Яворов с цел да осветлим отвън поемата "Нощ" преди да я оставим тя да освети неосветеното. Бихме желали да приведем като доказателства различни мнения, изказвания, спомени и самонаблюдения по отношение на раздвоеността на поета, която всичките му изследователи споменават, и да се опитаме да си обясним на какво се дължи тя. Повечето автори, които са се занимавали с поезията и живота на Пейо Яворов се сблъскват с неговите екстремни, абнорнални психични преживявания. Мъчат се да си обяснят неговите вътрешни терзания в заключената стая на неговата самота "Аз през целия си живот бях сам". Осъждали са го и са го съжалявали, но винаги не навреме, прекалено прибързано или пък с отчайващо късна дата. Почти близо век - 95 години след написването на поемата "Нощ", ние отново обръщаме очите си към автора й не само, защото въпреки всички неговият гроб все още се помни, както и неговата трагедия. Той е станал не само христоматиен автор, но и наред с Ботев, емблематичен по отношение на редица откровения за чисто българската душевност и съдбовност. Говорихме за символа, че е бил възприеман от древните елини като двете противоположни страни на едно и също нещо - монета или медальон. Така Ботев и Яворов като че ли са двете половини на българската съдбовност: силата и безсилието, очертаващи трагедията на една нация - "Ботев изразяваше възход, отиване към победа, докато Яворов изхождаше от разлагане, от историческа осъзнатост за гибел", Г. Бакалов [1]. "Прокълнати поети", "народ под проклятие", "... кой ли може / неволя клетнишка изказа" - един рефрен, който повтаряме безспир без да направим опит като нация да излезем извън неговото влияние. Отново ни предстои да извървим с бързи крачки през одисеята на Яворовите страдания, но бихме желали това да е едно поредно стиковане на факти и цитати, подреждане на една характерна и поучителна картина. Пристъпвайки към нея с надеждата, че тя няма да бъде повтаряна, както от личности, така и от България (с всичко, което тя е в сърцето на един българин). Защото по условие е лесно да се трупат дивиденти на гърба на чуждите страдания, били те и минали, да се пласират определения като: музикалност на стиха, ненадминат виртуоз, гениален творец и т. н., които всъщност не ползват никой с нищо. Още повече нека не забравяме и определението на Вячеслав Иванов, че "Гениалността е демонична сила в личността, едновременно подхранваща и съдбоносна. Тя води завладения от нея като лунатик по края на пропастта и пак тя го тласка в пропастта; движен от нея, човек се обръща против себе си." [2] Тъй като тази работа би трябвало да представлява едно послание към учителската аудитория, предимно, не бихме желали да бъдем обвинени в недооценяване таланта на Яворов или в потъпкване на таланта на учениците. Точно обратното, пожелаваме им да наследят таланта, но не и да преживяват трагедията му. Дали това ще се случи голяма част от отговорността ляга, според нас, върху учителя па литература. Ще преподава ли с разбиране относно духовната реалност на другите, които (смърт са и живот са) или ще се плъзга по повърхността на голата метафоричност с баналните въпроси: Какво е искал да каже автора? Колко са били двата периода у Яворов? и т. н. Наистина, според нас, проблемите в училище особено що се отнася до преподаването на литература са отчайващо сериозни. За никого не са тайна последствията от инжектирането на политическа пропаганда дори чрез премълчаване на съответни факти от литературната история. Но нека отново да цитираме Юнг, който казва, че: "Ние станахме богати на знания, но бедни на мъдрост", като обобщение на това ненавременно, но смятаме пък на място лирическо отклонение и да се върнем към фактологическата част. Нека нахвърляме няколко ремарки относно детството на поета, което с няколко думи е следното: тежка болест на очите с опасност от слепота, постоянна меланхоличност, затвореност, отпадналост, проговаря на 3 - 4 годишна възраст, расте с болезнена чувствителност, силно изразена съвест и чувство за справедливост, днес биха го охарактеризирали с една дума като проблемно дете. С минаването на годините проблемността у порасналото дете расте право пропорционално на неговия талант. Колкото по-известен става в обществото, толкова по-объркан и депресиран става в душата си без да може да избяга от "вечно тая/ студена, непрогледна нощ..." и без да може някой отвън да разбие "ледената стена", под която е роден и да може да го избави от цикъла на смъртта, който безнадеждно го е завладял. Самият Яворов споделя за някои екстремални психични преживявания. На 5 декември 1897 г. пише от Сливен на приятеля си Пейо Гаврилов: "Две душевни настроения познавам аз: или най-мрачна меланхолия, или един особен род припадъци, които и докторите не могат да назоват. Спокоен ден, минути на честито самодоволство, това са terra incognita за мен." [3] Вероятно това признание е попресилено, тъй като на лице са такива произведения като "Калиопа" например, които са като "зрак - звездица" в бездната на екзистенциалното отчаяние. Но дори и в такива като: "Две хубави очи", "Ще бъдеш в бяло" подмолно звучи болката на неудовлетворената душа. Пред Михаил Арнаудов Пейо Крачолов споделя: "Аз живея вътрешно един много по-дълбок живот, отколкото оня, който изказвах в поезията си. Моите работи са писани повече от нужда на душата..." [4] И пак "за това са дневници моите сбирки. Аз се освобождавам чрез тях от болките си. То е един начин на лекуване на душата, или трябва да се освободиш от тях, като им дадеш изход на хартия, или да ги оставиш да те отровят." [5] Нека видим писането като вътрешен личностен акт "нужда на душата", като неизбежен път за оцеляване чрез изтласкване на психичната болка. Душевната мъка търси излаз навън от субекта, духовната субстанция настоява за неминуемото си право на живот в материалния свят, където се гради драмата и историята на човешката душа. На лице е битка между плът и дух, между естествено и свръх естествено. Онова, което се е загнездило вътре в човека, търси по-обширни сфери на влияние, иска да управлява творческия процес на личността (една от най-великите привилегии на човечеството), да диктува поведение и стил на живот. "Аз просто се вслушвам и копирам онова, което някой дявол или бог пее в душата ми." [6] ... "То като че има двама хора в мене: един върши глупости, друг се кикоти за своя сметка... Например аз съм неверующ - такъв, какъвто не можеш си представи. Не вярвам в абсолютно в никакъв бог, в никакъв дявол... Но имам в същото време такава вяра и същевременно пронизана от толкова съмнения, толкова разпокъсана... Сякаш има в душата една потребност за религия и една способност за вяра." [7] Нека запомним това изказване на поета, защото по-нататък ще проследим как то рефлектира върху неговата поезия и по-специално върху поемата му "Нощ", а също така ще го използваме при съпоставката с вярата и безнадеждността на Димчо Дебелянов в "Легенда за разблудната царкиня". Дали Яворов е бил безверник или не, за това говорят самите ме плодове, т. е. стихове. Но факт е и това, че той е усещал постоянно присъствието на друг свят, на друго измерение, което го е шокирало, държало под напрежение и е пропило в неговите спомени и саморазкривания: "своя мироглед, ако му потърся едно име, не мога да го охарактеризирам, освен като един мистицизъм." [8] "В мене има много мистицизъм, който аз не изявявам. Той е никнал на почвата на смъртта. Аз не мисля за смъртта, аз мечтая за смъртта. Тя е толкова често в моите стихове... у мене има винаги това ужасно копнение, който е същевременно и копнение за смърт." [9] Това изказване е ключово по отношение на оня глас, който е пеел в душата му и който подмолно и безприкословеното е водел не към живот, а към смърт. Изворът, от който се е подхранвала неговата душа, е бил извор, изпълнен със смъртоносна вода, който е извирал и в поезията му. Дали поетът е осъзнавал силата на този извор и властта на "черния човек" в себе си? Дали се е стряскал от редовните между 20.04.и 5.05.всяка година визуални и обонятелни халюцинации, за които той не помни "някога да не е било" (вж. М. Арнаудов,- "Яворов - личност, творчество, съдба", стр. 137 - 139)? Вероятно отговорът е бил - да (осъзнавал го е) и това е бил главният генератор на страх и екзистенциален ужас, избухващ в кошмари и "безсъници". Доказателство е и писмото му от 1905 г. до Дора Габе, в което пише: "И в една безсъница като снощната, аз трябваше да видя, че предупреждавайки едно въображаемо нещастие, сам съм писал буква по буква една грозна страница, книгата на своя живот - оная страница от книгата на съдбата, която исках да откъсна и унищожа." [10] Някои от поетичните текстове, които е създал, са все още енигма за изследователите. Те говорят, наистина, за един много осезаем вътрешен свят, чиято транслация като художествено въплъщение не е могла да удовлетвори авторът й нето пък да го освободи. Произведения като "Песен на песента ми", "Посвещение", "Дни в нощта", "Ледена стена" и т. н. са нещо повече и нещо различно от един обикновен "мост на декадентството", водещ към нов изказ и нова метафоричност. Преди да насочим погледа си към поемата "Нощ" нека проследим въз основата на поезията и биографичните данни дали при Яворов функционират атрибутите на така наречените "прокълнати" поети: страданието, самотата, мистичния страх, пълното обезверяване, смъртта. Ще се спрем само на няколко откъса, тъй като ако бихме желали да бъдем по-изчерпателни би трябвало да цитираме цялата му поезия. Непреодолимо чувство за самота: "Аз през целия си живот бях сам." От други свят съм аз. ("Не си виновна ти") И ей ме днес: погледай, връх е - самота. ("Песен на песента ми") ("Самота")
Едно неопределено, безпричинно като че ли страдание: Страдание! Едно страдание безлично. жалко, безразлично, там негде по средата на истината и лъжата... ("Песен на песента ми") Желание в живот немил мечти неволни и несмели. ("Теменуги") Аз страдам. И в самозабвението на труда, и в заморазяждането на покоя, - на битието в зноя, на извънсветовни блянове в студа - кога летя, когато падам, аз страдам. ("Аз страдам")
Страх, преминаващ в екзистенциален ужас: Несретник без приют, в тъма самси изгубен, да заглуша страхът обладал ми душата. ("Смъртта") Защо трепериш? Идат! Но кои? Те влазят... помощ!.. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ("Нощ") Гъмжат чудовища ужасни, налита, майко! . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ("Нощ")
Образът на смъртта като ужасяваща, съпътстваща сянка: Смъртта - ужасен призрак! ("Смъртта") И хреснал бих чело в стената: първи, но първи аз ли бих я писал с кърви? ("Една дума") Догоряха стари сили, кръв не блика в кръвни жили - оплачете ме в тъма... ("Тома") безплътен дух - ще плача аз самси над своя труп студен... ("Ще дойдеш ти") широките крила, отпуснати без мощ, - душата вече мъртва - и гробния й мир ("Въздишка") Като нощта престъпно сладострастна ти си!... и гина аз в прегръдката ти властна. ("Посвещение")
Нека визираме и основния еквивалент на смъртта в поезията на Яворов - "нощта": Пустиня без ехо и зима всевечна, и нощ без начало - и нощ безконечна ("Към върха") И само тя, настръхнала над мене, студена, непрогледна нощ, без смяна си остава. Кървав студ вей от нейното крило и ад бездънен в погледа й зее. Хищно зла, само тя остава - и светят нокти, живи острила. ("Дни в нощта") Угасна слънце, няма я луната, в небо звезди не ще изгреят пак! И аз лежа безсилен да се вдигна изпод надвисналия леден мрак. ("Угасна слънце")
Забелязваме, че Яворов изгражда една картина в полета на отрицателните емоции, посредством основни екзистенциални понятия, които фигурират като символи в съзнанието на човечеството. Обаче той оперира само с негативизмите (дори в стихове като "Ще бъдеш в бяло" и "Две хубави очи") без да въвежда като водещи образи позитивните членове на опозицията: живот, радост, вяра, сила и т. н. В този аспект борбата между неговите две души се явява не на територията на земния кръстопът и изкушения, а в сферата на духовните "дни в нощта". Животът на лирическия герой в поезията му е като на "заключеник в мрачен затвор" ("Помниш ли, помниш ли..." Димчо Дебелянов) като един "сън в смъртта". Основните онтологични понятия, с които борави, и символите, които те носят, са разбираеми и еднозначни. Те имат допирни точки с общата представа за "прокълнатите поети". Имайки пред вид, че в Притчи 26 : 2 се казва: "както врабче в скитането си, както ластовица в летенето си, така и безпричинна проклетия не постига." Би било любопитно да потърсим адекватността на тази реалия (проклятието) в пространството на Библията и видим дали от нейна гледна точка тя е приложима за Яворовия творчески път. Главата в Библията, която е посветена основно на благословенията и проклятията е Второзаконие (28). Нека набележим някои от стиховете корелиращи с Яворовия път Второзаконие 28 : 23 "Небето над главата ти ще бъде мед и земята под тебе желязо" - "Сред пламъци и адски дим/ ний с тебе двама ще горим." ("Песен на песента ми"); "Пламъци зловещи, лава, кал,/ писъци минутни - и отново/ шепот и молитва, стон и слово:/ словото на бога оглушало..." ("Евреи"). Второзаконие 28 : 29 "и ще ходиш пипайки сред пладне, както слепият пипа в тъмнината и не ще имаш успех в пътищата си; а ще бъдеш само притесняван и обиран всеки ден, не ще има кой да те избави" - "Без път", "Може би". Много показателни за една голяма част от неговата лирика, както и по-специално за поемата "Нощ", са стиховете от Второзаконие 28 : 65 - 67,които последно ще си позволим да цитираме: "Господ ще ти даде треперене на сърцето, помрачаване на очите, и изнемогване на душата. Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; и ти ще се боиш деня и нощя и не ще бъдеш уверен за живота си. Заран ще думаш: О, да мръкнеше! И вечер ще думаш: О, да съмнеше! Поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш и поради гледищата, които с очите си ще видиш." Тези стихове вероятно могат да се поставят като мото за поезията на Яворов без да апострофираме Иван Мешеков, за когото цялата Яворова лирика почива върху библейския стих "Суета сует и всяческая суета." А Иван Радоев определя, че Яворов е "един съвременен пророк на безверието у нас, възпяващ ужаса и жестокостта на битието..." [11] Може би за някои да звучи нелогично обвързването на Яворовата поезия като изговорено слово, носещо духовна субстанция (Евангелие от Матея 12 : 37)с библейските проклятия и благословения, отправени към еврейския народ, и мисълта им започва да се приплъзва към "Златната клонка" на Джеймс Фрейзър. Но ние всъщност говори за духовни реалности, чийто проявления бихме могли да открием в съвременността, говорим за изначалните метатекстови връзки и еднозначността на символите, за които говорихме в предишните глави. В този аспект ние само доказваме, че "духовната гравитация" действа независимо от нашето съгласие или бунт, независимо от това дали Яворов е бил вярващ или не, познавал или не познавал Библията. Михаил Арнаудов свидетелства, че 1889 - 1900 "Четял тогава усърдно Библията" [12]. "В 1907,когато агонизирала майка му, Яворов дошъл в Чирпан. Коригираше тогава "Безсъници"..., а от друга страна, четеше Библията" [13]. "Твърде често се ровеше в Библията" си спомня и сестра му Екатерина. За библейските елементи и мотиви в поезията на П. К. Яворов виж статията на Иван Радоев в "Яворов сборник - изследвания и материали". Там той между другото пише: "Истина е, че в поезията си П. К. Яворов многократно се позовава на Бога, че в спомени е документиран интересът му към Библията. Но задачата да се набележат естетическите въплъщения на образи и мотиви с религиозно - библейски характер в нея е много по-сложно. Тая сложност произтича от съкровено - психологическата й същност, от липсата на директни аналогии, от наслагването на спонтанни нагласи и вторично овладели го състояния на духа." [14] В тази връзка, независимо от опасенията на Иван Радоев относно извънредната честотност на думата "бог" по отношение на Изход 20 : 7,нека се спрем и на стихотворението "Покаяние". Тук връзката земя - ад е функционираща:
но липсва връзката (земя - небе) (земя - Бог). Юнг обяснява тази липса като твърди, че "твърде малко хора преживяват образа на Бога като най-интимно притежание на собствените им души. Христос ги среща само отвън, никога в душата. Ето защо там все още властва мрачно езичество, което сега е в такава крещяща форма, че не може да бъде отречено, и което под едно твърде прозрачно прикритие залива света с т. нар. християнска култура." [15] С всичко казано до тук се опитахме да очертаем връзката между прокълнатостта и акумулирането й в съответните текстове, което рефлектира, за съжаление, не върху функционалния лирически герой, а върху реалния земен герой. Светът на Яворовия лирически герой не е противоречив, а тъкмо обратното - монолитен в подвластонстта на страданието и последователен в търсенето на смъртта. Познавайки Библията и нейните закони, не бихме могли да си представим друг лирически персонаж освен "ходещия мъртвец", както сам Яворов се охарактеризира. И тъкмо това е лирическият аз, движещ се в психологическите пространства на поемата "Нощ". Мненията по отношение на нейното място в българската литература и стойност са разнопосочни: "шизофренично затъмнение на съзнанието" Л. Русев [16]; Ив. Мешеков "Нощ - говори за голямата амплитуда на неговите преживявания, които варират от кошмари в емпиричното до екстаза в метафоричното." [17]; "Ако г. Яворов в по-нататъшното си развитие като поет излезе победител из борбата, която ни рисува в "Нощ", в негово лице ние ще имаме един наследник на Ботева." П. Славейков [18]. Яворов споделя със сестра си Екатерина повода за написване на поемата, която в началото е била замисляна под заглавие "Сънища". "Страшни бяха кошмарите на треската нощем. Много ми се иска да създам от тях нещо поетическо" [19] - поемата "Нощ" е написана една година след това - 1901 г.
Обратно към: [Поемите "Нощ" от Пейо Яворов и "Легенда за разблудната царкиня" от Димчо Дебелянов в контекста на литературното образование][Вергиния Генова][СЛОВОТО]
© Вергиния Генова. Всички права запазени! |