Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

За да се разплете донякъде кълбото - за опит поне - е нужно просто да се дръпне конкретен конец. Затова започвам съвсем случайно с една достатъчно представителна или непредставителна статия, която се появи в самия край на миналата година - "С любов и бунт: априлското поколение отблизо" на Антоанета Алипиева¹. Тя е отчасти мемоар, отчасти опит за сложно съчетание на анализ с апология, и в нея общо взето са размесени верни наблюдения и грешни изводи. Важността на статията обаче не е в диагнозата, която прави, а по-скоро в симптома, който неволно за себе си представлява.

Задачата, с която се е нагърбила авторката, е сама по себе си патриархално благородна. Като предана дъщеря, тя държи да защити баща си, поета Петър Алипиев, срещу превратностите в литературния вкус на историята и с тази иначе почтена цел на ум, го поставя сред априлското поколение автори (където той системно фигурира в рисковата зона на застрашените от изпадане), а тях на свой ред помества в "здравата" и "органична" българска литературна традиция.

Мога да разбера притеснението, което лежи зад реториката й. В днешни дни прочитният код особено на по-близката до нас традиция е доста разклатен и редица от по-възрастните писатели, част от тях с основание, се чувстват обречени на стихийно бърза ентропия. Най-голяма драма може би изживяват онези членове на стария писателски съюз, които манталитетно се бяха сраснали с учрежденския социалистически принцип, че за всичко си има кротък и уютен ред - за печатане на книга, за пътуване в чужбина, за публикация в сп. Съвременник редом с дежурен опус на Владимир Зарев, за юбилейно "Избрано". На този гладък и светъл фон сегашната неяснотия, дори когато е съчетана с по-сгъстен брой издания и преиздания, съвсем логично им прилича по-скоро на провал. Но в текста на Алипиева има нещо ценно, което се появява като че ли въпреки намеренията й. Това е доста доброто изложение на запаса от професионални митове, на които открай време робуват родените преди 40-те години автори. Обстоятелството, че самата тя споделя вярата в тези митове, не пречи - напротив, прави текста й особено автентичен. Впрочем нека най-напред да ги изброим:

Мит първи. Поетите от това поколение произхождат предимно от села и малки градчета, поради което са хармонични и пълнокръвни хора, обичащи живота, гледащи оптимистично на нещата и стоящи здраво и трезво на краката си.

Мит втори. Същите се отличават с патриархален морал, създават здрави семейства и предпочитат колективния начин на живот.

Мит трети. Предвид здравата си връзка с природата, същите се отличават с езически светоглед и митологично мислене.

Мит четвърти. Същите са самобитни характери и творци, възрожденци по дух, центрирани в българското, неподатливи на влияние отвън, хора със съхранена мъдрост.

Мит пети. Същите презират фалшивата и показна ерудиция, като предпочитат интуитивното, т.е. истинското познание за нещата.

Мит шести. Социализмът създаваше точно толкова трудности, колкото да се кали характерът и доизгради своеобразието на същите.

Има и други, но те са алинеи към горните шест. Да разгледаме накратко поредицата. От нея се създава едно наистина митообразно впечатление за априлските автори като за идилично общество на избраници, способни с еднаква лекота както да се взрат в дълбоките тайни на битието, така и да похапнат, да пийнат, да побъбрят, да се посмеят, та дори и тук-таме да посъгрешат (е, хора сме, без грях не може, пък и нали днес не вярваме в бога!). Алипиева впрочем не е сама в опитите си да насади такава представа за живота в старото СБП. Мемоари в този дух издаде сравнително наскоро Божидар Божилов, нещо подобно пусна под формата на статия във в. Български писател и Матей Шопкин. Нищо лошо, почти нищо невярно. Липсва обаче - и у тримата - нещо много важно и решаващо: реалният облик на социалистическия културен регламент.

Наистина, Алипиева не избягва съвсем въпроса за стратегията на ограниченията при социализма. Но той е деликатно изтикан в задния план на нещата, и там където е споменат, почти винаги следва омаловажаващо пояснение. Режимът, например, налага на писателската гилдия "колективен живот" (живеят, работят и летуват заедно), но положението се дължи и на "манталитета на това поколение, захранено с патриархален морал". Същият режим праща по-извисените в йерархията членове на СБП по командировки на Запад, докато дребните риби ходят най-много до Бухара и Самарканд, но пък последните попадат в една по-сърдечна и битово бохемска среда, където всъщност изкарват рязко по-добре. И в крайна сметка: "не съм забелязала режимът да е попречил или помогнал на някого да надскочи или сниши собствения си естетически таван. Каквато и власт да беше и както и да е манипулирала културното пространство, всеки е бил определян преди всичко от дарбата си."

Тук Алипиева изкривява доста клинично нещата. Ако беше така, литературната рампа на последния половин век нямаше да търпи имената на Ангел Тодоров, Венко Марковски, Камен Зидаров, Матей Шопкин, Божидар Божилов и пр. да изместват до последно тези на Екатерина Йосифова, Иван Радоев, Константин Павлов. Но има нещо още по-важно. Когато някъде е наложен стриктен идеологически регламент като социалистическия, актуален става въпросът не дори за написаната, но подценена литература, а за липсващата, автоцензурираната, ненаписаната. Литературата се изпълва с призраци, но не на мъртъвци, а на неродени за автореализация хора с възспряни потенции, с евентуалности. Това заразява особено силно атмосферата й и кара дори живите й членове като облъчени да описват затворени манталитетни кръгове. Корпусът й се оказва не списък на разгърнатите и вписаните, а музей на оцелялото от оцелелите.

Но от такива работи няма и помен в паното, което Алипиева ни представя. Там писателите обитават един наистина идиличен рай, където радостите и скърбите се преживяват съвместно, новините и клюките се разпространяват мълниеносно, а свободните разговори се провеждат на кодиран "домашен" език от вметки и недомлъвки, на практика непонятен за непосветените. А непосветени са разбира се читателите. За тях в този рай входът е забранен, те могат само да стоят от външната страна на аквариума и тук-таме да изпробват стъклото с нокът, ей тъй от нямане какво да правят. Какво пък и да правят? Литературата тече и без тях, реалната публика на писателите е правителството, което спуска правилата и парите, а що се отнася до липсата на продажби, тя не намалява хонорарите, компенсира се с претопяване и пак довежда до второ, че и до трето издание.

Интересна траектория описва апологетичното разсъждение в статията на Алипиева, което очевидно цели да не прегреши рязко спрямо фактите и пак да си остане апологетично. Ето как приблизително тече то: да, вярно е, социализмът е лошо нещо, обаче той влиза в синхрон с патриархалния морал на българските писатели, който пък е нещо добро, и значи... Тук всеки път връзката се къса и Алипиева спира или започва да увърта, защото не смее да поеме отговорността за последната липсваща част от разсъждението си: социализмът е нещо добро. В същото време тя много добре знае, че това в широк план просто не е вярно, но не иска да се върне назад по логическата си верига и да изпробва наново достоверността на всеки един от елементите й. Защото знае и друго - че същото заключение, в един леко стеснен план, става дори вярно. А именно: социализмът за членовете на СБП (вкл. и за априлското им подразделение) беше нещо добро.

Факт, няма какво да се лъжем - старото СБП си беше подбрана и затворена каста, която имаше ролята да изпълнява правителствена функция на литературния сектор. То беше едновременно тиранизирано и глезено от режима. И най-големите поразии се дължат именно на глезенето. Мнозина все още не са го надживели. Съвсем ясно ги виждам как блуждаят, къде на ум, къде в приказките си, из плетеницата от унижения и привилегии, която ги е сполитала в учрежденското им битие на соцтворци. И някои от тях вероятно тъй и няма да я надживеят, защото всеки път ще ги фиксира върху себе си споменът за блаженото унижение.

Патриархалният манталитет на априлци е особено важен за Алипиева. Тя говори с удоволствие за него, изтъква го с повод и без повод. Лично на мен този аспект на проблема ми харесва. Само че, подозирам, не в смисъла, в който харесва на авторката, защото в нейната ценностна система патриархалната закваска е безусловно качество. А според мен истината е по-сложна. Забелязал съм, че хората стават адски патриархални, склонни са да образуват мигновен патриархален ред, навсякъде където има конюнктура или далавера. Не само у нас. В Англия, например, както виждаме през последните години по телевизията, една група застаряващи рок-певци вече е кристализирала в патриархално структуриран кръг от придворни музиканти, обслужващ всяко събитие в живота на кралското семейство. Същото по някакъв начин важи и за априлското поколение. Дали са патриархални по вътрешен заряд или друго не им е оставало, освен да бъдат патриархални - въпросът няма значение, защото социално-структурният вариант, вариантът на групирането и подреждането, остава един.

¹ Л-рен форум, 41, 23.ХII.1997.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!