Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Шестте мита от типа "априлските писатели за себе си" обхващат различни аспекти от образа, който българските писатели (далеч не само от априлското поколение) си градят. Но най-малкото им общо кратно излиза, че е патриархализмът. До него или от него водят всички съставки на това, което условно бих нарекъл "апологетично тъждество на Алипиева": "априлско = селско = колективно = митоезическо = необременено с излишни знания = българско".

Гледано в изолация, тъждеството в тоя си бистър и компактен вид буди общо взето досада и умиление, в съотношение може би 4:1. Вярно е, все още го има като популярна система от поверия. Вярно е и това, че днес е в процес на изживяване. Най-сериозното и опасното около него обаче е все още безпроблемната му спрегаемост във всички посоки и форми на етнокултурното ни времепространство. Ето например, ако му махнем съставката "априлско", то излиза с лекота дори извън литературата и се превръща в някаква национална есенция, която се споделя от представите и данните на историята ни почти безкрайно назад във времето. Същата тази есенция шества напред-назад из етапите на културата, навлича дрехите на този или онзи жанр и с нагло самочувствие обявява себе си за най-насъщното, за истинското, за единствената система от усвоени и усвоими знаци, която може да се проектира върху национално-културната територия и да не бъде отхвърлена от нея поради непригодност. Нашата традиция трудно допуска да бъде четена по друг начин, освен чрез съставките на цитираното по-горе тъждество. Някак все още не й е твърде привично да бъде градска, отявлено своеобразна, завишено рационална, ерудирана, непатриотична (особено абсурдно е повечето от тези елементи да са съчетани в един и същ творчески облик). Най-лесно й е само да бъде, според случая, ту априлска, ту майска, ту септемврийска или ноемврийска.

Това, пак повтарям, е в процес на изживяване и ще се изживее. Във връзка с все още продължаващата инерция на живота му, обаче, не престава да ми бъде интересна иначе изтърканата антиномия "литература-действителност". Защото много често литературата говори за "живот", а подразбира "жанр" или "прочитен код". Горното тъждество, например, е облечено в някакво предлитературно самодоволство, макар че се отнася до литературата - тялото му е затворено в корав корпус от нюанси, аналогични на смислите му: "близост до живота", "пътуване към корените", "връзка със земята", "университетите на Горки" и пр. Но цялата тази гама въобще не усеща, че лъха именно на тривиална литература, на колекция от щемпели, на периферен жанр със стриктни параметри. Разбира се, въобще не мисля да критикувам индивидуалните чувства от този тип, стига да са искрени. Тях, честно казано, ги уважавам и дори ги споделям, доколкото, макар и родом от Варна, поне за момента нямам принципни конфликти нито с "живота", нито с "корените", нито със "земята". Конфликтът ми е само с колективната щемпелировка, която системно се старае да изхвърля проявите на различното и индивидуалното, като по този начин дели нещата не даже на централни и периферни, а на централни и несъществуващи.

За много хора желязната симетрия на горното тъждество е наистина по-важна от многобройните различия и противоречия. Индивидуалното, са склонни да разсъждават те, е единично, слабо и нефункционално, колективното е силно, перспективно и наше. Това за съжаление идва от традицията. Основната функция на нашата държавна култура досега е била не да разгръща културата, а да споява нацията: оттам всяко по-отявлено различие се е тълкувало като разрушително и е било или потъпквано, или фино загърбвано. Ето защо във формулировката на тъждеството си Алипиева не се чувства сама, ето защо с такъв уверен тон говори глупостите си - зад гърба й е всъщност традицията.

Нека сега за дребна илюстрация - именно за да видим деспотизма на типичното над различното - разгледаме по-подробно уводната част на тъждеството й: "априлско = селско". Нейният списък с априлски поети започва характерно с баща й и завършва със Слав Христов Караславов. Куриозно, Левчев и Джагаров са бутнати в средата, обаче единствени те фигурират само с фамилиите си (един вид, списъкът ги е усвоил, общува с тях едва ли не на "ти"), докато останалите са представени уводно с по две имена. Така наличната отпреди 1989 г. йерархия е неволно пак съхранена, само че водачите на листата са преминали от началото в центъра й. Най-важното обаче следва оттук нататък. Сред уж селскочестотната фаланга от имена Дамян Дамянов е от Сливен, Михаил Берберов е от Стара Загора, Никола Инджов е от Бургас. Иван Теофилов въобще го няма, вероятно защото е родом от Пловдив и не пасва на математиката. Любомир Левчев е роден в Троян (хайде, това да речем е малко градче), но пък Христо Фотев е директно от Истанбул! След тоя последен факт можем грубо да изчислим, че средният априлец е имал при раждането си към 300-400 хиляди съграждани и ако впоследствие се проявява като земен и ведър жизнелюбец причината вероятно не е в пасторалния дебют на живота му.

Сега нека преминем към частта "селско = българско". Алипиева я приема за самоочевидна и традицията пак я подкрепя. Селото у нас е страшно силно като тематичен коловоз. Преобладаващата тематика на литературата ни е селската. Огромната част от българските писатели са били родени в села, а и мнозина от днешните не правят изключение - едни се срамуват от това, други го афишират, но най-честият случай е една сложна амалгама между двете поведения, която тъй или иначе се свежда до идентификация с произхода. Алипиева не прави някакво идеологическо изключение. В началото на истинските неща е селският корен, градът е фалшивото вместилище, което не заслужава пришълците, защото носи "поквара", там са подозрителните изкушения, там са псевдоучените и показната ерудиция, жизненото малокръвие, дистанцията от земята. Но - нещо, което авторката не решава да мотивира - там са и писателите.

Разбира се, това обстоятелство не означава, че писателите жертвоготовно заемат места сред недъзите на града, за да могат да ги рушат и описват отвътре. Тук се натрапва едно друго впечатление. Вярно е, че в литературата ни преобладава селската тематика. Но вярно е също така, че хубавите страници на нашата литература са предимно страници на спомена: "Записките по българските въстания", "Чичовци" и първата глава на "Под игото", началото на "Гераците", огромната част от творчеството на Петканов и Йовков. Тоест, литературата за тесния вътрешен бит - за селото и за малкото родно градче - се създава от хора на прехода, които за да го изобразяват трябва да извръщат глави назад. Съответно, евтината опозиция "родното село, земята и реалния живот в противовес на упадъчния, изнежен и очилат град" е чиста литература, жанр, а този жанр е градско явление, продукт на прехода от селото към града и в никакъв случай не на самото село.

За да илюстрирам по-добре казаното дотук, ще си послужа с първия куплет от едно късно стихотворение на Ламар ("Земни видения", 1975):

БЪЛГАРИЯ

Аз те помня цървулена, дънеста,

преоравала ниви безбрежни,

завъртяла на времето грънците

и заспивала в зимите нежни...

Стихотворението не е лошо, но лъже с поразяващо неведение. Ламар не помни никаква България, а само родното си село Калейца, върху което наслагва географската карта от по-сетне, когато вече се е преселил в големия град, получил е образование и реализация, и е бил способен да погледне с централен поглед към родното си село като към мила останка от далечното преди. Можем следователно да кажем, че географската карта пред очите е по-скоро фикция на настоящето или зрелостта, отколкото детерминанта от миналото или детството. Селската "родина" обхваща чисто и просто родното място, непосредственото обкръжение. "Родината" като по-мащабно понятие, включващо в себе си географската, езиковата и културната територия, е плод на цивилизацията и масовото образование, на държавната опека над културата, упражнявана от централния град. Ламар, тоест, пише като човек на прехода, каквато е и Алипиева - все хора, които сменят еднопосочно средата и битието си и никога не изминават обратния път, освен под формата на кратък гастрол до родното селце или вилата. Горделивата идентификация "селско = българско" фактически е новоградски продукт.

Няма как да е другояче. Извън най-тесния си бит селото е на практика нулева културна единица и не служи почти за нищо друго освен за произход. Съвременната цивилизация, към която ние българите също принадлежим, макар и засега в качеството на периферна ниша, открай време се организира около градския тип култура и стойности. Урбанизация виждаме навсякъде, обаче процес на рустикализация от ранното Средновековие насам не е наблюдаван. Градът администрира селото, спуска му дори образователните програми и земеделието. Човек може да се запита, кое от селото всъщност не е град - освен тези, които започват или завършват живота си в него.

Е, ясно, че леко закръглям нещата, но има какво да се мисли в тази посока. Особено защото много често бъркаме наблюдението си с привичния си жанр на мислене. Ако нещо друго не му пречи, човек по принцип се идентифицира с това, което вижда пред очите си, а не с това, което е зад гърба му. И ако се идентифицира с произхода си, това за мен означава, че е извадил селото на своето минало иззад гърба си като фалшива карта, като пето асо, и го е вдигнал пред очите си, и сам за съжаление е повярвал в редовността на картата. Което обаче не превръща обекта на вярата му в нещо повече от жанр. Литература.

Тази карта хитреците пък я използват като коз - много често. Социализмът, например, направи много в подкрепа на всички подобни манталитетни нагласи. Той централизира държавата (нормално) около градовете, а градовете (прекалено) около София, но в същото време пропагандираше добродетелите на географската и манталитетна периферия. Той стимулираше хората от село да величаят града и да се стичат в него, и в същото време ограничаваше достъпа им посредством жителството, а гражданите принуждаваше да се чувстват някак гузни, задето вече са там. Развиваше уж образованието, но се отнасяше с подозрение към образованите. И това беше така, защото самите управници бяха преходници по съдба, излезли отдавна от старата си среда и не успели поради бързото си и могъщо овластяване да се нагодят докрай към новата. В манталитета им равновесно битуваха завареният крайно периферен селяк и донасложеният свръхцентрален гражданин. И те фактически успяха да нагодят литературата към собствения си шизофренично преходен вътрешен релеф. Така социалистическият писател заживя също в два, всъщност даже в три свята: в столичното (респ. градското) професионално-житейско сега, в селското идилично назад и преди и в идеологическото утре.

В крайна сметка, оттук произтичат някои основни поразии в литературата на социализма. Писателите все пак се мъчеха да влязат в компромисен синхрон с режима, за да останат (или станат) писатели. И селото беше един от тематичните козове, един от пропуските към място сред конюнктурата. Разбира се, в никакъв случай не искам да кажа, че всички съзнателно и стопроцентово си кривяха душата. Такова единство е нямало дори в Германия и СССР през 30-те години. Искам само да кажа, че системата имаше приоритетни теми и стилове, и затова в нея можеха най-безпроблемно да бляснат автори, на които тези теми и стилове бяха, случайно или не, близки. Класата и централността на Радичков, например, говорят добре за него, но не за системата, която му съдейства в реализацията. За нея щеше да говори добре наличието и на други, на алтернативни тематично-стилови върхове.

И в заключение - а и за илюстрация - искам да цитирам две стихотворения от един поет, когото ценя. Казва се Станислав Градев, има само една издадена стихосбирка ("Книжно тяло", 1994, отбелязана с рецензия единствено от Светлозар Игов - браво, Игов!), не бърза да събира втора и умее да бъде едновременно урбанизиран, интелектуален и плътен:

БИБЛИОТЕКА

Фуния от устата към ухото

на нечетливо, нямо битие.

 

ЗАЩО Е ТАЗИ СЛОВОПОХОТЛИВОСТ

- оралните игрички с думите,

фетишизирането на молива,

сатирския нагон към остроумия;

задъханото словосъчетаване

(понякога немощно и безславно);

безбройните прелюбословия

в различен ритъм

за вкусване на странни удоволствия

със женските и мъжки рими

в съвъкуплетите им върху листа

- защо е тази словопохотливост?

Това е засега.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!